Тя още не бе довършила мисълта си, когато от другата страна на портата прозвуча силен, настойчив сигнал с рог. Гуинивър остана неподвижна, опряла ръце на ниския перваз на прозореца. Веднага бе познала рога.
— Дай ми копринени чорапи, Тили. С цвят на слонова кост. И зелените обувки от козя кожа.
— Посетители? Чакаме ли гости?
— Не, но както чуваш, някой е решил да ни посети. — Младата жена обу чорапите, стегна ги над коленете и напъха тесните си стъпала в обувките.
Много скоро мастър Кроудър почука на вратата.
— Мадам, лорд Хю Босер моли да бъде допуснат в замъка.
— Посрещнете го с добре дошъл, мастър Кроудър.
Лейди Гуинивър отиде до прозореца, който гледаше към долния двор, прозореца, от който бе паднал Стивън, и проследи влизането на малката група ездачи.
Хю Босер скочи от коня си, опря ръце на хълбоците си и внимателно се огледа.
Едър, но не пълен, и корав като камък, помисли си Гуинивър. Няма и капка излишна тлъстина и изглежда непобедим. Освен това се налага със самото си присъствие. Противник, когото не можеш да пренебрегнеш. Е, вероятно най-доброто оръжие беше женското й очарование. Вече няколко пъти го беше прилагала успешно. Хю Босер със сигурност не беше безчувствен към женските прелести.
Тя слезе долу и спря на вратата, която водеше към двора. Гласът й прозвуча изключително любезно.
— Лорд Хю, вероятно идвате, за да помолите за гостоприемството, което задължително отдаваме на уморените пътници?
Мъжът се запъти към нея по каменните плочи. Бръкна във вътрешния джоб на жакета си и извади навит пергамент.
— Дойдох в земите ви по кралска поръка — обяви той и й връчи пергамента. — Лорд-пазителят на печата ме упълномощи да проуча как са намерили смъртта си четиримата ви съпрузи, лейди Гуинивър — това и още други случки, привлекли вниманието на краля.
Значи беше дошъл и нейният ред. Хората казваха, че и най-отдалеченото ъгълче от кралството на Хенри не убягва от зорките очи на пазителя на печата и безбройните му шпиони. Макар че разумът говореше друго, Гуинивър се беше надявала богатството й да остане скрито от жадните очи на кралските ковчежници. Всички знаеха, че конфискуваните земи, имуществата на подопечните, посвещаването в рицарско достойнство и доходите от правосъдието служеха да напълнят бездънната кралска съкровищница. Гуинивър Малори, сама жена и богата вдовица, беше като зрял плод — напълно готов за късане. Един глупав претекст беше достатъчен. Хю Босер неизбежно щеше да го открие при разследванията си и да си осигури своята част от печалбата.
В гърдите й се надигна бесен гняв и тя неволно обхвана дръжката на малката сребърна кама, която носеше в десния си ръкав.
Тя беше безсилна пред могъществото и интригите на пазителя на печата, но пък можеше да излее гнева си върху Хю Босер. Нямаше да допусне този натрапник да опропасти живота й. Богато украсената дръжка легна в ръката й като доверен помощник. Тя познаваше пътя, по който щеше да поеме камата — колко просто би било да забие смъртоносното острие в гърлото на нахалника, който се беше изправил насреща й в собствения й двор и се оглеждаше, като че паважът под ботушите му беше негов. Сигурно именно той с досадните си искания беше насочил вниманието на лорд-пазителя на печата към нейните земи и богатство.
Гневът бързо отстъпи място на хладния разум. С гняв никой не стигаше далеч. Тя пусна дръжката на камата и се опита да размисли. Сега трябваше да печели време, за да развие тактиката си.
— Дошли сте да ме арестувате? — попита тя и завъртя пергамента в ръката си, без да погледне какво бе написано в него. Тонът й беше неутрален, почти безразличен, без намек за гняв или отказ.
— Още не. Тук съм, за да разследвам и след като постигна определени резултати, да ви придружа до Лондон. Там има хора, които желаят да говорят с вас. — Погледът му беше остър и бдителен. Не му бе убягнало нито движението на пръстите й, нито внезапно проблесналото в очите й желание за убийство, което угасна толкова бързо, колкото се бе появило. Въпреки това мускулите му веднага бяха реагирали на предизвикателството.
Тази комедия можеше да има един-единствен резултат. Щяха да я арестуват, все едно дали беше виновна или невинна.
Гуинивър знаеше, че ако напуснеше Малори Хол под ескорта на Хю Босер и заминеше за Лондон, никога нямаше да се завърне. Веднъж попаднала в ръцете на палачите, нямаше да се отърве. Бойното поле и противниците бяха тук. Ако не успееше да се справи с лорд Хю и разследванията му под собствения си покрив, тя беше загубена.
Читать дальше