Джейн Фийдър: Целувката на черната вдовица

Младата жена хвърли бърз поглед към придружителите на Хю, образували полукръг зад него, все още на конете: смели мъже, сред тях младият Робин. Дали нейните воини бяха в състояние да победят отряда на Хю? Хората му бяха със същата военна стойка като командира си. Сигурно и те бяха участвали във войните с Франция и Испания и се бяха върнали невредими.

Нейните хора не бяха в състояние да сторят нищо срещу тези корави воини. Ами ако опиташе изненадващо нападение през нощта? Докато вестта за изчезването на отряда стигнеше до Лондон, щяха да минат месеци. Тя щеше да отрече, че Хю е пристигнал в Малори Хол. По този дълъг и опасен път можеше да се случи какво ли не.

— Идеята не е добра — пошепна й той. Присвитите му очи сякаш проникваха в главата й.

— За какво говорите?

— За онова, което си мислехте току-що — отвърна той с подобие на усмивка, която изобщо не беше весела. — Моите хора ще се справят с лекота с домашната ви прислуга, както аз ще се справя без усилия с малката кама в ръкава ви.

Трябва по-грижливо да крия мислите си пред този мъж, каза си сърдито Гуинивър. Как го бе допуснала толкова близо до себе си?

— Мамо… мамо… — Звънкото гласче на Пипа разкъса напрегнатата тишина. Момичето пристигна тичешком от кухненския двор. — Мастър Кроудър казва, че имаме гости. — Задъхана, тя спря до майка си и заразглежда с интерес групата чужденци.

Децата не биваше да узнаят какво ги очакваше. Точно сега не беше моментът да ги плаши. Гуинивър сложи ръка на рамото на малката и спокойно я представи:

— Това е дъщеря ми Пипа, милорд. Хайде, Пипа, поздрави лорд Хю Босер с реверанс, както подобава.

Пипа се подчини и от устните й избликна поток възбудени въпроси.

— Отдалече ли идвате? Откъде всъщност пристигате? Това вашите хора ли са, милорд? Кое е момчето? Сокол ли е това на герба ви? Аз имам свой сокол скитник… — Още преди Хю да успее да отговори поне на един въпрос, момиченцето забеляза сестра си и извика възбудено: — Ела тук, Пен! Виж, имаме гости! Не знам откъде идват, обаче…

— Млъкни най-после, Пипа — сряза я Гуинивър, а очите на Хю засвяткаха. Видът му се промени изведнъж и промяната я смая. Как да забие камата си в гърлото на такъв мъж? Устата му… сега забеляза, че устните бяха пълни и чувствени и издаваха чувство за хумор. Тя отбеляза и дълбокия белег на брадичката, светлите точици в очите. И изведнъж осъзна, че обичайният израз на този човек не беше груба, подигравателна враждебност, каквато проявяваше към нея. Всъщност той виждаше света и хората по съвсем друг начин — само тя беше изключена от този свят.

— Исках просто да попитам дали ще участват в празника на Пен — оправда се Пипа. — Хайде, Пен, покани ги да присъстват!

Пен погледна плахо към Робин и отговори на усмивката му, спомнила си как комплиментът му й бе вдъхнал смелост след нападението на глигана.

— Да, моля ви, елате. Много ще се радвам, ако присъствате на празненството. Глиганът е достатъчно голям, нали, мамо?

— Не бихме искали да ви притесняваме излишно на рождения ви ден, лейди Пен — отговори Хю и в погледа му имаше топлота. Когато се обърна към Гуинивър, мина известно време, преди топлотата да изчезне. — Добре, милейди, ще ви оставим да празнувате. Ще разпънем палатките си пред портите ви, а утре ще продължим преговорите.

Враждебността не донесе нищо, каза си Гуинивър, значи трябва да опитам друго. Мъжът с иронично извитата уста и бръчиците от смях около живите сини очи със сигурност не беше нечувствителен към женските прелести… Може би щеше да успее дори да го прелъсти? За бога, какви бяха тези мисли? Наистина ли искаше да се напъха в леглото на противника? Побиха я тръпки, кожата на главата й настръхна.

— Дъщеря ми желае да види вас и сина ви на своя празник, милорд. В нашето семейство изпълняваме всички желания на рождениците. — Тя склони глава с мека усмивка.

Изведнъж Хю се озова в хаос от противоречиви усещания. Разумът и чувствата се носеха в различни посоки. Каква завладяваща усмивка! А очите й? Те светеха като два диаманта. Само до преди минута бяха изпълнени с дива ярост, а сега прочете в тях предизвикателство. Какво замисляше тази жена, по дяволите?

Той погледна към Робин, който вече бе скочил от коня. Следващият му поглед бе отправен към двете момиченца. Майка им постъпваше много разумно, като се стараеше да ги държи далече от неприятните неща. А той нямаше право да се държи като чудовище, което да развали рождения ден на едно дете. Но как, за бога, щеше да прекара вечерта в компанията на вдовицата, заподозряна в убийствата на съпрузите си?