Джейн Фийдър: Целувката на черната вдовица

— В този момент бях в гардеробната — отговори кратко тя. — Лорд Стивън беше пиян, мастър Кроудър. Сигурно е загубил опора… Знаете, че не беше наред с равновесието. Колко пъти се е случвало да пада…

— Да, права сте, мадам. Негово лордство често губеше равновесие. — Управителят я последва навън в двора, където падналият беше заобиколен от гъста тълпа зяпачи.

Всички почтително се разстъпиха, за да направят път на господарката на къщата, която коленичи на паважа до съпруга си. Вратът му беше неестествено извит, под главата му се бе образувала локва кръв. За да спази обичая, тя сложи пръст на вратната му вена. После се надигна и тъмните дипли на полата й паднаха тежко на земята.

— Къде е мастър Грайс?

— Тук, милейди. — Свещеникът излезе от малката си стаичка до параклиса, приглаждайки расото си. — Чух шума, но… — Той забеляза мъртвия и рязко замлъкна. Извади броеницата си и я запремята между пръстите си, вгледа се продължително в безжизненото тяло и накрая промърмори с тежка въздишка:

— Бог да се смили над душата му…

— Точно така — кимна съпругата на лорд Стивън и грациозно се изправи. — Отнесете тленните останки на мъжа ми в параклиса, за да го измият и облекат, както подобава. На разсъмване да се отслужи служба. Тялото да остане в параклиса до погребението утре вечер. Слугите да му окажат последна почит.

Тя се обърна и закрачи през множеството, сведе глава, за да мине през ниската вратичка, която бяха сложили в грамадния портал, за да пазят залата от студа и течението.

Лейди Гуинивър отново бе овдовяла.

Лондон, април 1537

— Колко съпрузи казахте? — Кралят извъртя масивния си череп и погледна смаяно Томас Кромуел, новия лорд-пазител на печата. Ленивото равнодушие, с което погледът му срещна сериозното лице на министъра, не можеше да заблуди никого в залата за аудиенции на Хамптън Корт.

— Четирима, ваше величество.

— А на колко години е дамата?

— На двадесет и осем, ваше величество.

— Очевидно се е справяла бързо — проговори замислено Хенри.

— Както изглежда, съпрузите не са намерили щастието си в леглото на тази дама — отбеляза сух глас от тъмния ъгъл на стаята, облицована с дървена ламперия.

Погледът на краля се плъзна към високия, слаб и жилест мъж в черно и златно. С осанка на опитен воин, чиято стегната стойка никак не пасваше на придворната му одежда, нито на разкошните покои със скъпоценни стенни килими, още повече на шепота, шпионирането и придворните клюки.

В него се усещаше едва скрито нетърпение — той явно беше мъж на делото, не на думите, ала в очите му святкаше хумор, около устата му се очертаваше жива извивка, а гласът му звучеше сухо като есенна шума.

— Вие очевидно сте схванали същественото, Хю — отвърна кралят. — И как са намерили смъртта си четиримата нещастници?

— Лорд Хю е осведомен по-добре от мен. — Пазителят на печата посочи с отрупаната си с пръстени ръка мъжа в ъгъла.

— Аз, ваше величество, имам основателен интерес към съдбата на дамата. — Хю дьо Босер излезе на светло и се вгледа в пъстрите прозорци зад главата на краля. — Лейди Малори, както се нарича сега… овдовялата лейди Малори… е била омъжена на шестнадесет години за Роджър Нийдхем, чиято първа жена беше далечна братовчедка на баща ми. Има едно парче земя, за което аз претендирам от името на сина си. Лейди Малори оспорва правото му да го наследи. Тя задържа от всеки свой съпруг всяко пени, всеки хектар земя.

— Наистина блестящо постижение — отбеляза пазителят на печата. — Но сигурно има баща… или брат, или чичо, който я съветва и урежда делата й.

— Не, милорд! Дамата управлява имуществото си съвсем сама.

— Как е възможно? — Очите на краля засвяткаха между дебелите гънки плът, в които изглеждаха като две блестящи черни стафиди.

— Тя познава в подробности наследственото право, ваше величество — обясни лорд Хю. — Опечалената вдовица умело прилага познанията си в своя полза, преди да сключи нов брак.

— Нима тя лично изготвя брачните си договори? — Кралят не можеше да повярва. Той подръпна брадата си и грамадният рубин на показалеца му пламна в огън.

— Точно така, ваше величество.

— За бога!

— При всеки от браковете си дамата се е погрижила след смъртта на съпруга си да наследи цялото му имущество.

— И нещастните съпрузи са напуснали скоропостижно земния свят? — прошепна замислено кралят.

— Всички до един.

— Има ли наследници?

— Две малки момичета от брака с втория й мъж, лорд Хадлоу.