Джейн Фийдър - Целувката на черната вдовица

— Не можеш да отседнеш в някой хан! — извика Тили и ужасено вдигна ръце. — Не и с момичетата! Не знаеш ли какво се върши на такива места? А Пипа е способна на всичко.

— Мисля, че мога да уредя нещата, мистрес Тили — прекъсна я спокойно Кроудър. — Сестрата на готвача има пансион в Мурфийлдс, спокойно и приятно място извън града. Той ме увери, че дамата е уважавана и отговорна личност. Наскоро ми се оплака, че е загубила наемателите си и сега не знае как ще изкара зимата.

— Там ще има ли място за всички ни?

— Мисля, че да, милейди. Да отида ли да се погрижа?

— Да, бъдете така добър. Искам да тръгнем най-късно след два часа. Ще вземем само най-необходимото, дрехи и спално бельо. Щом си изясня как ще живея по-нататък, ще си устроим свое домакинство. — Тя се сети за книгите си, но побърза да прогони тази мисъл. Сега нямаше време да ги опакова. Извади от ковчежето си кожена кесия и я подаде на Кроудър. — Ще наемем квартирата за един месец. В момента не мога да правя дългосрочни планове.

— Да, мадам. — Той пъхна кесията в джоба на палтото си. — Ще се върна след час. — Докато бързаше навън, от всяка бръчица на мършавото му лице се излъчваше възмущение.

— Всемогъщи боже! — извика Тили, щом останаха сами. — Какво нещастие! Бедното ми момиче! — Тя отново прегърна питомката си. — Готова съм да му изтръгна черното сърце. Да мисли такива неща за моята Гуинивър!

Младата жена се остави в ръцете на старата си бавачка. В тази ситуация само Тили можеше да я утеши, да й вдъхне смелост. Тази смесица от отчаяние и гняв й беше непоносима. Тя будеше у нея желанието да изличи всеки спомен за Хю — макар че сърцето й копнееше за любовта му, за усмивката и нежността му, за пламтящата му страст.

Как щеше да живее без него?

Но не можеше да живее и с него. Трябваше да се погрижи за себе си и за близките си — както беше правила винаги досега. Нямаше да се крие от него, нямаше да запази в тайна изчезването си, нямаше да покаже, че се страхува от него. Като неин съпруг той имаше право да се противопостави на независимостта й; но щеше да му се наложи да използва насилие, за да й я отнеме — а Гуинивър много добре знаеше, че Хю няма да го направи. Или поне си въобразяваше, че знае. Преди днешния ден щеше да бъде сигурна в това. Но днес го опозна от другата му страна, която срути досегашните й убеждения. Ала сега не беше време за такива размишления. Първо трябваше да се махне оттук.

— Няма нищо, Тили — отговори окуражително тя. — Стига сме плакали. Имаме много работа, а и не искам момичетата да разберат какво се е случило. Искам да им спестя мъката…

— От Пен няма да можеш да го криеш още дълго — предрече Тили и започна да изважда дрехите от шкафа. — Това е позор! Още повече в твоето състояние!

— Значи знаеш — прошепна Гуинивър. Това не я учуди. Тили винаги беше осведомена за тези неща.

— Да, естествено — отговори с усмивка Тили. — Ти за каква ме мислиш?

Гуинивър не отговори на този реторичен въпрос, а се зае да разпределя накитите си.

Джак Стедмън остави канчето си с бира върху мазния плот на масата в „Пристанищното куче“ и изтри с ръкав пяната от мустаците си, без да изпуска от поглед Уил Малфой, който му разказваше за случилото се през изминалата нощ.

След завръщането си Уил трябваше да търси Джак в продължение на цял час, тъй като лейтенантът се беше оттеглил в една отдалечена кръчма. И сега му разказваше приключението си с отмерен тон, с всички подробности. Описа му как търсеният човек бил свален от лодката си на разсъмване на водната стълба в Гринич. Лодката му още се люлеела по вълните, когато Уил пристигнал със своята.

— Лодката беше на лорд-пазителя на печата, сър — обясни Уил. — Гребците веднага я познаха. Лорд Кромуел я държал на стълбата в постоянна готовност и я използвал за важни работи.

— Значи нашият приятел е бил гост на лорд Кромуел — размишляваше на висок глас Джак. — И то важен гост, след като е използвал лодката му. — Той прокара пръст по устата си.

— Е, това не знам, сър — отговори замислено Уил. — Говорих с гребците, които бяха ужасно ядосани. Негодникът не им дал нито стотинка и те здравата го ругаеха. Но аз останах по-скоро с впечатлението, че той е слуга, който чака заповед от господаря си.

Значи не гост, а слуга. Лорд Хю сигурно щеше да се заинтересува от разказа на Уил. Джак вдигна поглед към опушения таван.

— Защо се забави толкова? Вече минава десет, а ти ми каза, че нашият човек бил свален в Гринич на разсъмване.