Джейн Фийдър - Целувката на черната вдовица

Хю я удостои с поглед, изпълнен с дълбока омраза, и не отговори.

Тя преглътна и пое дълбоко въздух.

— Позволи ми да намажа раната с мехлем и да я превържа.

— Никога вече няма да се доближиш до мен! — изсъска той. — Никога вече!

Тя го погледна с безкрайна тъга. Той беше обезумял. Заговори му бавно и ясно, изброи фактите, за да изключи всяка заблуда.

— Ти вярваш, че съм се опитала да отровя Робин? Ти вярваш, че Тайлър те е нападнал по моя заповед, за да те убие? — Той трябваше да разбере колко абсурдни бяха обвиненията му. Чувайки ясните, кратки формулировки, той трябваше да проумее, че това не може да е истина. Да осъзнае, че отчаянието и страхът за живота на сина му бяха замъглили разума му.

Той я погледна със същата дълбока омраза.

— Откакто имах глупостта да се оженя за теб, станаха три покушения върху живота ми!

Обзе я отчаяние. Как да го убеди? Какви думи да избере?

— Но аз те обичам, Хю! — Гласът й трепереше.

Той вдигна ръце, сякаш искаше да се предпази от нея, да я задържи далече от себе си.

— Ти лъжеш! Но бог ми е свидетел, че аз наистина те обичах! А сега се махни от живота ми! Не искам да те видя никога вече. Утре ще потеглиш за Дербишайър!

Гуинивър се олюля. Изправена пред това брутално обвинение, пред дивата увереност в погледа му, тя разбра, че той никога не беше вярвал в невинността й. Беше допуснал любовта — или плътската страст, каквото и да беше, да подкопаят увереността му, че тя е виновна за смъртта на Стивън.

Гуинивър направи последен опит, макар да знаеше, че е безполезно. Колкото можеше по-спокойно, тя обясни:

— Ти каза, че за такова пътуване е вече много късно. — Ръката й неволно се вдигна към гърлото. Светът й бе рухнал. Мъжът, когото обичаше, се беше превърнал в зъл, ослепял от гняв непознат. Тя знаеше още от самото начало, че той притежаваше корава, непоколебима страна от характера си, но никога не беше очаквала подобно поведение.

— Въпреки това ще тръгнете още утре. Дъщерите ти ще яздят на възглавници зад моите хора, за да не спирате толкова често. При бърза езда ще стигнете до целта още в началото на декември, преди първия сняг. Този път няма да имаш каруци с луксозни вещи. Слугите ти ще спазват темпото, което ще налагат моите хора. Ескортът, който ще ти дам, ще остане в Малори Хол да те пази.

— Значи ще бъда затворница? — попита тя и лицето й пребледня още повече.

— Да, правилно си схванала — отвърна студено той. — Няма да напускаш Малори Хол без мое съгласие.

— А децата ми? — Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на корема си. — И те ли ще са затворници?

— Щом тръгват с теб, значи са длъжни да спазват условията, които са ти наложени. Ако искаш да им спестиш затворничеството или опасностите и мъките на пътуването, можеш да ги оставиш при мен. Бъди уверена, че няма да ги карам да плащат за греховете на майка си.

Гуинивър се обърна към прозореца. Не искаше Хю да види дивия ужас в очите й. Вече не можеше да каже нищо, не можеше да стори нищо. Хю я бе осъдил и проклел. Но даже да успееше да го убеди в невинността си, тя не искаше да живее повече с мъж, който я смяташе способна да извърши такива ужасни дела.

— Моите деца тръгват с мен — отговори тя и добави едва чуто:

— Всички мои деца.

Застанала с гръб към него, тя беше изправена и грациозна както винаги, с гордо вдигната глава, опънати рамене, скръстила ръце пред гърдите си. Тази грация, тази елегантност и красота… само жалка обвивка! — помисли с безсилна ярост той. Прекрасна обвивка, която умело криеше безсрамна алчност и празна душа!

— Да бъдеш готова за тръгване на разсъмване — заповяда рязко той. — Когато се върна, не искам да те заваря в къщата си. — Той излезе от спалнята и затръшна вратата зад гърба си.

Несъзнателно поглаждайки корема си, Гуинивър остана неподвижна насред помещението. Откакто в живота й беше влязъл Хю дьо Босер, тя бе изпитала отчаяние; сега обаче съзнаваше, че не е знаела какво означава истинско отчаяние. В нея зееше черна пропаст. В момента не беше в състояние да чувства или да върши нещо. Беше изоставена, без надежда, без бъдеще.

Гуинивър не знаеше колко време бе стояла така, не забеляза и как сенките се удължиха и потъмняха. Накрая чу звънките, загрижени гласчета на децата пред вратата. Те я викаха, чукаха и тя дойде в съзнание. Потребностите на децата отново й вдъхнаха сила. Трябваше да се погрижи за тях, както винаги беше правила.

Отиде до вратата и отвори.

— Чукаме от цяла вечност, мамо — оплака се веднага Пипа. — Не ни ли чуваш?