Джейн Фийдър - Целувката на черната вдовица

Тайлър! Ето го доказателството! Гуинивър беше назначила Тайлър на работа в къщата му. Гуинивър и Кроудър… Тайлър се беше качил на горния етаж и беше напръскал стаята на Робин с отрова… Тайлър беше напълнил лампата с масло… Тайлър се бе погрижил за коня му…

В сърцето му нахлу неудържим гняв. Той откъсна раздрания си ръкав, за да погледне раната в рамото си. Тя беше дълга, но повърхностна и кръвта вече засъхваше, но ножът вероятно е бил отровен. Тайлър сигурно беше взел тази предохранителна мярка. Дясната му ръка пулсираше от болка. Той стисна здраво зъби и опипа раненото място със здравата си ръка. Кожата беше зачервена и подута, но май нямаше нищо счупено. Само дето болката беше толкова силна, че му се гадеше и по челото му избиваше пот. Болеше го и рамото, където го бе улучило копитото.

Гневът му непрекъснато нарастваше и накрая прогони изцяло трезвото размишление. Той я обичаше, а тя го омагьоса, разпростря мрежите си върху него и го улови като нещастен паяк. А след това се опита да го унищожи, както бе унищожила и другите си мъже, които също като него се бяха оплели в копринените й мрежи.

Хю измина пътя до дома си в мъгла от гняв и отчаяние. Отведе коня в обора и нареди на уплашените ратаи да лекуват копитото с хладни компреси. След това влезе в къщата.

Гуинивър беше в кухнята и говореше с Кроудър, когато Хю се появи откъм обора. Като го видя, лицето й побеля.

— Какво се е случило, за бога? Нещо с Робин ли?

— Ела с мен — изръмжа той, без да движи устните си. Сграбчи китката й и тя видя раната на рамото му. Погледът й се плъзна към подутата длан на дясната ръка, скрита в отвора на жакета му.

— Всемогъщи боже! Какво се е случило, Хю? — пошепна ужасено тя, обзета от мрачно предчувствие.

— Ела с мен — повтори със същия тон той и буквално я повлече след себе си.

Тя го последва мълчаливо по задната стълба, докато се озоваха в общата си спалня. Там той я пусна, като че ръката й беше отвратителна змия, и отиде в другия край на помещението.

— Нещо с Робин ли? — повтори с пресекващ глас тя. В гърлото й бе заседнала буца.

— Преди да махна Робин оттук, той е бил отровен — изфуча насреща й Хю. — От твоя наемник!

Гуинивър поклати глава като замаяна.

— Не… не, какво говориш? Какъв наемник?

— Тайлър! — процеди през зъби той. — Тайлър! Ти го назначи в дома ми, ти доведе убиеца при сина ми! Ти нае мъжа, който за малко не ме уби!

— Тайлър? — Гуинивър продължи да клати глава като автомат. В широко отворените й очи се четяха страх и объркване. — Не разбирам за какво говориш, Хю.

Той направи крачка назад и тя се сви като ударена под дивия гняв в погледа му.

— Спестете си лъжите, мадам! Познавам ви. Най-после познавам истинското ви лице. Робин ще оцелее, аз също. — Той се обърна, грабна една свещ и я запали от една цепеница в камината. След това взе бутилката от нощната масичка, извади тапата със зъби и изля съдържанието върху раната на рамото си.

— Вземи това и обгори раната! — Той й подаде горящата свещ. — Имам основание да предполагам, че камата на съучастника ти е била отровна. Изгори раната! — И пъхна мократа си ръка пред лицето й.

— Хю, престани! — извика отчаяно тя. — Ти не си на себе си!

— По дяволите, прави, каквото ти казвам! Знам кой съм, знам и ти каква си. Веднага изгори раната!

Гуинивър взе свещта и кимна примирено. Той беше полудял. Трябваше да се подчини.

— Първо трябва да я почистя — осмели се да възрази тя.

— Не, в никакъв случай! Изгори раната! Сега, веднага!

— Добре, ще го направя. Сложи ръка на масата.

Той го направи и тя поднесе пламъка към раната, прокара го по цялата й дължина. Когато алкохолът се запали и косъмчетата по кожата му пламнаха, помещението се изпълни с миризма на обгорена плът. Лицето му позеленя, брадичката му се разкриви, а устата толкова се сгърчи, че почти изчезна. Ръката му обаче остана неподвижна. Гуинивър вършеше работата си, без да го погледне и без да се плаши от делото си. Решена да отиде докрай, тя изчака, докато синьото пламъче на алкохола угасна и останаха само черни ръбове.

— Ето — прошепна най-после тя. — Доволен ли си сега?

Ноздрите му трепереха, вените на слепоочията му пулсираха, кожата около устата му беше побеляла. Той взе чиста ленена кърпа от масата за миене, уви я около изгорената ръка и се опита да я върже със зъби и с помощта на смачканата си ръка.

Гуинивър не направи опит да му помогне. Не смееше да се доближи до него.

— Какво стана с ръката ти? — Тя искаше да не показва страха си, искаше да говори спокойно и овладяно, да го успокои по някакъв начин. Не искаше да се страхува от този луд непознат.