Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Здрасти — каза Еймъри.

— Имаш ли пропуск?

— Не. Да не би да е частно владение?

— Това е Хъдсънският спортен яхт-клуб.

— Аа! Не знаех. Просто си почивам.

— Ами… — започна колебливо мъжът.

— Ако кажеш, веднага си тръгвам.

Мъжът изпусна няколко неопределени гърлени звука и отмина. Еймъри седна върху една преобърната лодка и замислено се наклони напред, докато брадичката се срещна о ръката му и се опря на нея.

— Нещастието прави от мен ужасно лош човек — промълви той.

Под неспирното ръмене на дъжда Еймъри сломено погледна назад към реката на своя живот, към искрящо бистрите и течения и към мръсните й плитчини. На първо място страхът още го държеше в лапите си — вече не физическият страх, а страхът от хора и предразсъдъци, от немотия и еднообразие. И въпреки това дълбоко в огорченото си сърце той се питаше нима в края на краищата е по-лош от тоя или оня човек. Знаеше, че със софистика лесно може да стигне до извинението за собствената слабост, обусловена от обстоятелствата и средата, че неведнъж, когато се бе бунтувал срещу себе си заради своята самовлюбеност, нещо му бе нашепвало подкупващо: „Не. Гений!“ Това бе една от проявите на страха, този глас, нашепващ, че не може да е едновременно велик и добър, че гениалността е онова неповторимо съчетание от необясними прави проходи и кривини в съзнанието, което всяка дисциплина би изравнила до посредственост. Но може би по-силно от всеки отделен свой порок или недостатък Еймъри презираше собствената си личност — ненавиждаше себе си, защото знаеше, че утре и в хилядите дни нататък неудържимо ще се надува на някой комплимент и ще се цупи на неодобрителната дума като третокласен музикант или като първоразреден актьор. Срамуваше се от факта, че крайно честните и простодушия хора обикновено изпитват недоверие към него, че се е държал жестоко с онези, които бяха разтворили личностите си в неговата — няколко момичета и по някой приятел от студентските години, че е оказвал лоши влияния, че е увличал хора в духовни похождения, от които само той се бе измъквал здрав и читав.

В нощи като тази — а напоследък ги имаше много — той обикновено успяваше да се избави от унищожителното самодълбаене, като обръщаше мислите си към децата и безграничните възможности, заложени в децата — учеше се, превръщаше се целият в слух и тогава чуваше събуждането на сепнатото пеленаче в къщата отсреща, чийто тъничък хленч озвъняваше застоялата нощ. И мълниеносно побягваше от умозренията си в панически ужас да не би бездънното му отчаяние да навее мрак в мъничката детска душа. Потрепера. А ако стане тъй, че някой ден махалото се люшне в другата посока и той се превърне в онова страшно нещо, което плаши децата и припълзява в стаите им в тъмното, което влиза в болно общение с призраци, нашепващи зли тайни на безумците от черните материци на луната…

Бледа усмивка раздвижи устните на Еймъри,

„Прекалено погълнат си от себе си — чу нечий глас. А след това: — Отърси се и свърши една истинска работа…“

„Престани да се измъчваш…“

Представи си, че ще настъпи време, когато може би щеше да отговори: „Да, вероятно в младостта си съм бил егоцентричен, но скоро разбрах, че неумереното мислене за себе си развива болезненост.“

Изведнъж изпита непреодолимо желание сам да се прати по дяволите — не да свърши със себе си, както подобава на един джентълмен, а да изчезне сластно и безвъзвратно далеч от хорските очи. Представи си, че се е излегнал върху покрит с черги нар в мексиканска къщурка и прихванал цигара между тънките си артистични пръсти, слуша как китари отзвъняват печалните полутонове на прастара кастилска жална песен, а момиче с маслиново мургава кожа и с карминени устни гали косата му. Там може да изживее живота си като чуден молебен, избавен от доброто и злото и от небесните цербери, и от всеки бог (освен от другоземния мексикански бог — нехаен и пристрастен към източните благовония), избавен от успеха, надеждата и бедността в полета на онова дълго спускане в доволството, което в края на краищата свършва в изкуственото езеро на смъртта.

Има толкова много места на света, където човек може блажено да се разложи: Порт Саид, Шанхай, някои кътчета на Туркестан, Константинопол, Южните морета — всички земни краища на тъжни напеви и гъсти ухания, там, където въжделението може да е начин и израз на живота, където отсевките на нощното небе и залезите отразяват сякаш само настроения и страсти: цветът на устни и на макове.