Ф. Фицджералд - Отсам рая

Еймъри си каза, че по силата на вродено ясномислие или на разочарование предимно две категории хора напускат ограденото пространство и се устремяват към лабиринта. Съществували са мъже като Уелс и Платон и те полусъзнателно са подхранвали една особена скрита правоверност, приемали са за себе си само онова, което е било приемливо за всички човеци — непоправими романтици, те, независимо от усилията, които са полагали, никога не са успявали да проникнат в лабиринта с абсолютната цялост на душите си; но от друга страна, е имало пионери-саблеборци, Самюъл Бътлър, Ренан, Волтер, които са напредвали по-бавно, а в някои случаи са стигали по-далеч, не в посоката на песимистичната умозрителна философия, а във всеотдайността си на вечното човешко усилие да се придаде положителна стойност на живота.

Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън 54 54 Едуард Бенсън (1867–1940) — английски романист, изразяващ в произведенията си своето упование в моралния ред. Неговото творчество бележи окончателния край на декадентското направление в английската литература и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман 55 55 Джон Нюман (1801–1890) — английски католически кардинал и религиозен писател. С дейността на Нюман е свързани обновителното движение в английския католицизъм. ; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.

Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…

Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…

Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най-добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.

Самовинящ се, самотен и обезверен, той застана пред входа на лабиринта.

Нова зора се сипна над реката, окъсняло такси изфуча по улицата, фаровете му още лъщяха като горящи очи на лице, побеляло от нощно пируване. Далеч, по реката проплака сирена.

Еймъри все мислеше колко доволен би останал монсеньор от своето погребение. То бе великолепие на католичеството и обредността. Епископ О’Нийл отслужи тържествена меса и сам кардиналът даде последното опрощение. Присъстваха Тортън Ханкок, мисис Лорънс, британският и италианският посланик, пратеник на папата и множество приятели и духовници — но неумолими ножици бяха прерязали всички тези нишки, които монсеньор бе държал в ръцете си. За Еймъри бе непоносимо скръбно да го види легнал в ковчега със сключени ръце върху пурпурната одежда. Лицето му не бе променено и тъй като не бе очаквал смъртта, не изразяваше нито болка, нито страх. Беше скъпият стар приятел на Еймъри — негов и на другите присъстващи, защото църквата бе препълнена с втрещени втренчени лица и най-високопоставените сякаш бяха най-покрусени.

Като архангел кардиналът във филон и с митра поръси със светена вода. Гръмна органът. Хорът запя Requiem eternarm.

Всички тия хора скърбяха, защото в някаква степен бяха зависили приживе от монсеньор. Тяхната мъка бе нещо много повече от разчувстване по „дрезгавия му глас или олюляваща походка“, както е казал Уелс. Те намираха опора във вярата на монсеньор, в дарбата му да не пада духом, да вижда в религията и светлина, и сенки, да приема всяка светлина и сянка като лице на бога. Хората се чувстваха в безопасност, когато бе наблизо.

От опита на Еймъри да се пожертва се бе родила ясната представа за краха на неговите илюзии, а от погребението на монсеньор се роди романтичният елф, който щеше да влезе с него в лабиринта. Той откри нещо, което желаеше, което винаги бе желал и което винаги щеше да желае — не да буди възхищение, заради което се бе страхувал; не да буди любов, в което бе съумял да се убеди; а да бъде нужен на хората, да стане необходим. Спомни си какво чувство за сигурност му даваше Бърн.