Ф. Фицджералд - Отсам рая

Едно време той подушваше злото безпогрешно, както конят предугажда нощем срутения мост, но създанието с невъзможните крака от стаята на Фийби се бе смалило до ефирното сияние около Джил. С инстинкта си долавяше смрадния лъх на бедността, но престана да разравя дълбоките пластове на злото, притулено в гордостта и сенсуализма.

Не останаха мъдреци; не останаха герои; Бърн Холидей изчезна от погледа му, сякаш никога не бе съществувал; монсеньор бе мъртъв. Еймъри надрасна хиляди книги, хиляди лъжи; жадно бе поглъщал думите на хора, които си даваха вид, че знаят, а нищо не знаеха. Мистичните блянове на светците, които някога го изпълваха с благоговение в смълчания му нощен дом, сега необяснимо го отблъскваха. Вестителите като Байрон и Брук, предизвиквали живота от планински върхове, в края си се превръщаха в безделници и позьори, които в най-добрия случай бъркаха сянката на храбростта със същината на мъдростта. Величавото сгромолясване на неговите илюзии прие образа на старо като света шествие от пророци, философи, мъченици, светци, учени, донжуани, йезуити, пуритани, фаустовци, поети, пацифисти; като университетски възпитаници на събор в парадни мантии те се нижеха пред погледа му тъй, както някога техните мечти, личности и веруя на свой ред бяха озарявали е яркоцветни светлини душата му; всеки от тях се бе опитвал да прослави живота и колосалната значимост на човека; хвалил се бе, че със своите неустойчиви обобщения е издигнал мост между миналото и настоящето, а в края на краищата се бе подчинявал на мизансцена и театралната условност, защото в своя глад за вяра човек е готов да засити ума си с най-достъпната и най-удобна храна.

Жените, от които бе очаквал тъй много; чиято красота се бе надявал да превъплати във формите на изкуството, чиито непроницаеми инстинкти, удивително непоследователни и необясними, бе мечтал да увековечи в изживявания — просто се бяха оттеглили, за да се посветят на своето потомство. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — самата тяхна красота, привличаща ята мъже, им бе отнела шанса да го дарят с друго освен със сломено сърце и с някоя страница от объркани думи.

Еймъри си обясни изгубването на своята вяра в човешката помощ с няколко смели силогизма. Прие, че независимо от степента, в която тази викторианска война опустоши и покоси неговото поколение, то бе наследник на прогреса. Пренебрегна незначителните различия в изводите, защото — макар че някои от тях довеждаха до смъртта на милиони млади мъже — се поддаваха на обяснение (предполагайки, че Бърнард Шоу и Бернхарди 50 50 Фридрих фон Берихарди (1849–1930) — немски генерал, командващ войските на Западния фронт по време на Първата световна война. , Бонар Ло 51 51 Бонар Ло (1858–1923) — английски политически деятел, станал министър-председател в 1922 г и Бетман-Холвег 52 52 Теобалд фон Бетман-Холвег (1856–1921) — канцлер на Германия през периода 1909–1917 г. в края на краищата еднакво са наследници на прогреса дори само затова, че единодушно въстанаха срещу лова на вещици), пренебрегна и противопоставянето на изводите и подходи индивидуално към личностите, привидно израснали като водачи — тогава го отблъснаха несъответствията и противоречията във всяка от тях.

Ето напруимер Тортън Ханкок, уважаван от половината образовани люде в страната като авторитет по въпросите на живота, един човек, вярващ в кодекса, според който живееше, защото го бе изпитал в действителността; просветител на просветителите, съветник на президенти. И все пак Еймъри знаеше, че дълбоко в душата си този човек намираше опора в свещеник от друга религия.

Монсеньор, на когото се бе облягал самият кардинал, също бе изживял моменти на странни и ужасяващи колебания — необясними в една религия, която обясняваше дори неверието с формулировките на собствената си вяра; ако се съмняваш в съществуването на дявола, значи дяволът ти е внушил съмнение в съществуването си. Еймъри бе виждал с очите си как, за да се спаси от този ужас, монсеньор посещава домовете на безпросветни еснафи, как бясно поглъща евтини романчета, затъва в дребнавостта на всекидневието.

И този духовник, Еймъри ясно съзнаваше това, макар по-мъдър и по-чист, не бе съществено по-възрастен от него.

Еймъри бе останал сам — от малко оградено пространство той бе избягал в огромен лабиринт. Озовал се бе там, където е бил Гьоте, когато е започвал „Фауст“; там, където е бил Конрад, когато е създавал „Прищявката на Олмейър“ 53 53 „Прищявката на Олмейър“ (1897) — романния дебют на Джоузеф Конрад, който очертана основната тема в творчеството на писателя — самотата на човека в буржоазното общество. .