Ф. Фицджералд - Отсам рая

Ню Йорк не да се пробуждаше, а сякаш се обръщаше в леглото си. Бледи мъже сновяха, стиснали под брадички вдигнатите си яки. Рояк уморени разбъбрени продавачки от някакъв универсален магазин се скупчиха с пронизително пискливи смехове на тройки под чадъри. Изтрополи отряд полицаи, успели сякаш с магическа пръчка вече да се скрият под мушамени пелерини.

Дъждът донесе на Еймъри будността и като застрашително шествие пред очите му се заточиха многобройните грозни лица на градската беднотия. Противната зловонна блъсканица в метрото — рекламите във вагоните ти се навират и се хилят в лицето ти като тъпоумни досадници, които не пускат ръкава ти, докато не разкажат още една история: дразнещото притеснение, че някой сякаш се притиска в теб; мъжът, решил да не отстъпи мястото си на жената, който я ненавижда тъкмо за това; жената пък го ненавижда, задето няма да го стори; в най-лошия случай отблъскваща фантасмагория от човешки дихания, парцали върху тела и миризми на храната, погълната от хората; в най-добрия — просто човеци, твърде разгорещени или твърде вледенени, уморени, тревожни.

Представи си жилищата, в които живееха тия хора — с подкожушени тапети, натрапчиво повтарящи мотива от слънчогледи на жълто-зелен фон, с цинкови вани и мрачни коридори, с неназовими задни парцели без стрък зеленини; там дори любовта се явяваше като подлъгване — подло убийство зад ъгъла, незаконно майчинство на горния етаж. И навред душна от пестеливост зима между четири стени и дълги лета в потни кошмари между лепнещи, стягащи зидове… мръсни кафенета, в които безжизнени изнурени хора си насипват захар с използваните си лъжички за кафе и оставят в захарниците твърди много бучки.

Там, където бяха събрани само мъже или само жени, още не бе тъй лошо; долното лъсваше, когато подло ги наблъскваха заедно като говеда. Жените издаваха някакъв срам, задето мъжете ги виждаха уморени и бедни — мъжете изпитваха отвращение, задето жените бяха уморени и бедни. Там имаше повече мръсотия от всички полесражения, които бе виждал, по-тягостно бе от всички същински страдания, замесени в кал, пот и опасности, в това обкръжение раждането, бракът и смъртта бяха омразни потулвани събития.

Спомни си как веднъж в метрото едно момче разносвач внесе грамаден погребален венец от свежи цветя и как тяхното ухание внезапно прочисти въздуха и за миг озари лицата на всички пътници във вагона.

„Не мога да понасям бедните — изведнъж помисли Еймъри. — Ненавиждам ги, защото са бедни. Някога бедността може и да е била красива, но днес отблъсква. Тя е най-грозното нещо на света. Много по-чисто е да си покварен и богат, отколкото да си невинен и беден.“ Пред очите му изникна като жив споменът за една многозначителна картина, която някога му бе направила силно впечатление — елегантно облечен млад мъж се вглежда в потока по Пето Авеню от прозореца на един клуб и казва нещо на човека до него с изражение на крайна погнуса. Вероятно, помислил си бе Еймъри, следното: „Господи, колко са противни хората!“

Никога преди Еймъри не се бе замислял за бедните. И сега цинично установи, че изцяло е лишен от човешко съчувствие. О’Хенри бе открил в тия хора романтика, пламенност, любов, омраза — Еймъри виждаше само грубост, физическа нечистоплътност и глупост. Не се обвини: никога повече той не се укори за чувства, които бяха естествени и откровени. Прие своите реакции като част от себе си, неизменни, извън категориите на нравствеността. Проблемът с бедността, преобразуван и в по-разгърнат мащаб, подчинен на по-широко, до-достойно осмисляне, можеше някой ден да стане и негов. Сега обаче будеше само най-дълбокото му отвращение.

Вървя по Пето Авеню, като се пазеше от сляпата черна заплаха на чадърите, застана пред „Делмонико“ и направи знак на един автобус да спре. Плътно закопчавайки палтото си, се изкачи на открития втори етаж и се отдаде на самотно пътуване в неспирния ръмеж, чиято хладна влага безкрайно се възраждаше върху страните му и вдъхваше в него будност. Някъде в съзнанието му начена разговор, по-точно отново предяви правото си към неговото внимание. Водеха го не два гласа, а един, който поставяше въпросите и сам им отговаряше:

В. Е, какво е положението?

О. Разполагам с около двайсет и четири собствени долара.

В. Но разполагаш и с имението в Лейк Джинива.

О. Възнамерявам да си го запазя.

В. Ще можеш ли да преживееш?

О. Не си представям, че няма да успея. В книгите хората винаги натрупват пари, а аз съм се убедил, че мога да правя всичко, което вършат хората в книгите. Впрочем това е единственото, което умея.