Ф. Фицджералд - Отсам рая

Поклати глава, давайки да се разбере, че е имал желание да влезе в положението на Еймъри, но че сега вече се отказва.

— Какво искате от нас? — раздразнено попита Еймъри.

— Облечете се бързо и кажете на вашата приятелка да не вдига такава олелия. — Джил шумно хлипаше върху леглото, но при тези думи кисело утихна и като събра дрехите си, се оттегли в банята. Докато нахлузваше панталоните на Алек, Еймъри отбеляза с удоволствие, че приема положението като комична случка. От обидената добродетелност на този плещест мъж го избиваше на смях.

— Има ли още някой тук? — попита Олсън, придавайки си вид на опитен копой.

— Приятелят ми, той запази стаите — небрежно съобщи Еймъри. — Пиян е като труп. Хърка от шест часа.

— Ще ида да му хвърля едно око.

— А как разбрахте за нас? — полюбопитства Еймъри.

— Нощният дежурен ви е видял на стълбите с тази жена.

Еймъри кимна. Джил излезе от банята напълно, макар и не съвсем изрядно облечена.

— Така — започна Олсън, като извади отнякъде бележник, — искам да ми кажете истинските си имена, да не чувам разни глупости като „Джон Смит“ или „Мери Браун“.

— Вижте какво — спокойно го прекъсна Еймъри. — Спестете си заплашителния тон. Голяма работа, че сте ни спипали.

Олсън го стрелна свирепо.

— Името! — сряза го той.

Еймъри каза името си и даде своя нюйоркски адрес.

— А дамата?

— Мис Джил…

— Я не ми излизайте с детски номера — възмути се Олсън. — Как се казвате? Сара Мърфи? Мини Джексън?

— Ох, господи! — изхлипа момичето и скри разплакано лице в шепите си. — Само майка ми да не научи. Само майка ми да не научи!

— Хайде, нямам време да ви чакам!

— Я се дръж прилично! — кресна Еймъри на Олсън.

Кратко-мълчание.

— Стела Робинс — заекна най-накрая тя. — До поискване, Ръгуей, Ню Хампшир.

Олсън захлупи бележника си и ги загледа дълбокомислено.

— Според правилника хотелът може да предаде тези сведения на полицията и не ви мърда изправителният лагер, задето сте докарали момичето от един щат в друг с безнравствена цел. — Той замълча, за да даде възможност върховната власт на думите му да проникне дълбоко в тях. — Но хотелската управа ще покаже снизходителност към вас.

— Хотелската управа не иска да попадне в пресата — свирепо се намеси Джил. — Ще покажат снизходителност! Ние да не пасем трева!

Огромна лекота изпълни Еймъри. Той разбра, че е извън всякаква опасност, и едва тогава осъзна цялата тежест на злощастието, което можеше да си навлече.

— Както и да е — продължи Олсън, — установили сме между хотелите един вид взаимопомощ. Напоследък безобразия като вашето много зачестиха и сме се споразумели с вестниците такива случаи да пускат нещо като малка безплатна реклама. Името на хотела не се споменава, а само ред-два за това, че сте имали малки неприятности в Атлантик Сити. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Леко се отървахте, дяволите да ви вземат, прекалено леко, но…

— Добре — прекъсна го Еймъри, — да се измъкваме. Нямаме нужда от прощални речи.

Олсън мина през банята и хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло на Алек. После изгаси осветлението и им даде знак да го последват. Докато влизаха в асансьора, Еймъри се изкуши да го постави на място и лесно се поддаде на желанието си. Той вдигна ръка и потупа Олсън по рамото.

— Имате ли нещо против да си свалите шапката? В асансьора има дама.

Шапката на Олсън бавно слезе от главата му. Изтърпяха две доста смущаващи минути в яркото осветление на фоайето, докато нощният дежурен и неколцина окъснели гости любопитно ги оглеждаха: крещящо облеченото момиче с наведена глава и красивия млад мъж с предизвикателно вирната брадичка. Изводът сам се натрапваше. После мразовитата улица, където с първото предвестие на утрото соленият въздух режеше още по-остро.

— Можете да вземете някое от ония таксита и се омитайте — каза Олсън, посочвайки смътните очертания на две коли, чиито шофьори вероятно спяха вътре. — Довиждане.

Той красноречиво бръкна в джоба си, но Еймъри изпръхтя, хвана момичето под ръка и се отдалечиха.

— Къде каза на шофьора да ни откара? — попита тя, когато се понесоха през уличната дрезгавина.

— На гарата.

— Ако тоя тип пише на майка ми…

— Няма да пише. Никой никога няма да узнае за това — освен нашите приятели и враговете ни.

Над морето се раждаше зората.

— Изсветлява — каза тя.

— Няма как — съгласи се раздразнено той, а после добави, за да заглади впечатлението: — Скоро ще е време за закуска, искаш ли да хапнеш нещо?