Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Храна… — произнесе тя и безгрижно се разсмя. — От храната тръгна всичко. Бяхме поръчали да ни сервират голяма вечеря в стаята в два часа. Но Алек не даде бакшиш на келнера и аз съм сигурна, че тоя гад ни е издал.

Потиснатото настроение на Джил се разнесе по-бързо от разсейването на нощта.

— И от мен да знаеш — наблегна на думите си тя, — когато искаш да си устроиш весело прекарване, стой настрана от алкохола, а когато искаш хубаво да се насвяткаш, стой настрана от спалнята.

— Ще го запомня.

Той почука по стъклото и спряха пред вратата на един денонощен ресторант.

— Алек голям приятел ли ти е? — попита Джил, докато се наместваха на високите табуретки и облягаха лакти на мърлявия бар.

— Беше едно време. Вероятно няма да е вече, без сам да разбира защо.

— Малко откачена беше идеята ти да поемеш цялата вина върху себе си. Той да не е голям човек? По-голям ли е от теб?

Еймъри се изсмя.

— Тепърва ще се види — отговори той. — В това е въпросът.

Два дена след като се завърна в Ню Йорк, Еймъри откри в един вестник онова, което търсеше — десетина реда, които известяваха на интересуващите се, че мистър Еймъри Блейн, посочил „за свой адрес“ и т.н., е бил помолен да напусне хотела си в Атлантик Сити, защото забавлявал в стаята си една дама, която не му е съпруга.

След което се сепна и ръцете му се разтрепераха, защото точно над това съобщение забеляза друго, по-дълго, чиито начални редове гласяха:

„Мистър и мисис Леланд Конидж съобщават, че годежът на дъщеря им Розалинд с мистър Дж. Досън Райдър от Хартфорд, Кънетикът…“

Изтърва вестника и се свлече на леглото, прималял от уплаха. Тя бе напуснала живота му, окончателно и безвъзвратно беше го напуснала. До този момент почти несъзнателно бе таил дълбоко в сърцето си надеждата, че някой ден тя ще има нужда от него и ще го извика, ще поплаче, че е сгрешила и че сърцето й се къса заради болката, която му е нанесла. Никога вече нямаше да изпита дори печалното удоволствие да я пожелае — тази нова Розалинд, по-корава, съзряла, — нито щеше да поиска победената сломена жена, която въображението му водеше, към прага на неговото четирийсетилетие. Еймъри бе желал нейната младост, свежия блясък на ума и тялото й, всичко, което сега тя продаваше веднъж и завинаги. За него младата Розалинд беше мъртва.

След ден получи от Чикаго сухо сбито писмо, с което мистър Бартън го осведомяваше, че тъй като са фалирали още три трамвайни компании, в близко време Еймъри не може да разчита на парични преводи. И като връх на всичко в една зашеметена неделна вечер пристигна телеграма, известяваща за скоропостижната смърт на монсеньор Дарси във Филаделфия пет дена по-рано.

Тогава той разбра какво бе доловил между завесите иа хотелската стая в Атлантик Сити.

Под стъклената колонада на някакъв театър Еймъри поспря и се загледа как първите едри капки на дъжда се разшляпват върху тротоара и се разстилат в тъмни петна.

Въздухът стана матово сив. Самотна светлина изведнъж очерта един прозорец на отсрещната страна, после втора, после стотици други затанцуваха и заблестяха наоколо. Гъстата, оловно тежка небесна светлина затлея в жълто под краката му. Фаровете на такситата из улиците прочертаваха ярки коридори по вече почернелия тротоар. Нежеланият ноемврийски дъжд подло открадна последния час на деня и го заложи при старата лихварка нощта.

Тишината в театъра зад гърба му се взриви със странен пукот, последван от глухия тътен на прииждаща тълпа, в който се вплете многогласна врява. Дневното представление бе свършило.

Той отстъпи встрани, дори леко се подаде под дъжда, за да стори път на навалицата. Едно момченце изтича отвътре, подуши влажния свеж въздух и вдигна яката на палтото си. Минаха три-четири забързани двойки. След това излязоха пръснати зрители и до един погледнаха най-напред мократа улица, после дъжда, изпълващ въздуха, и накрая — намръщеното небе. Последна се потътри гъста маса от народ и то задави с тежкия си мирис, в който се примесваха тютюневият дъх на мъжете и чувствената смрад от скашканата пудра на жените. След навалицата се изнизаха още няколко нестройни върволици, пет-шест самотници, един мъж с патерици, накрая трясъкът от вдигането на седалките вътре оповести, че разпоредителите са се хванали на работа.