Ф. Фицджералд - Отсам рая

В. По-точно?

О. Не зная още с какво ще се захвана, а и не изгарям от любопитство да узная. Утре ще напусна Ню Йорк завинаги. Зъл град, освен ако не си на върха.

В. Много ли пари са ти необходима?

О. Не. Просто се страхувам от бедността.

В. Много ли се страхуваш?

О. Само пасивно.

В. Накъде се носиш?

О. Откъде да знам!

В. Не те ли засяга?

О. Засяга ме. Не искам да извърша нравствено самоубийство.

В. Запази ли към нещо интерес?

О. Нито един. Не ми останаха добродетели за губене. Както изстиващата тенджера отделя топлина, така през цялото си юношество и младост ние отделяме калориите на добродетелта. Това се нарича непосредственост.

В. Интересна идея.

О. Затова „кривването на почтения човек“ привлича толкоз хората. Те застават в кръг около него и буквално се разгряват от калориите на добродетелта, които той отделя. Сара казва нещо простодушно и всички лица престорено се трогват: „Колко е невинно бедното дете!“ Те се разгряват от нейната добродетелност. Но Сара улавя престореността и никога повече няма да повтори тия думи. Само дето след това й става студено.

В. Всички свои калории ли изразходва?

О. Всички. Сам започвам вече да се разгрявам от чуждата добродетел.

В. Покварен ли си?

О. Вероятно. Не съм сигурен. Не разграничавам вече уверено доброто от злото. В. Това лош признак ли е?

О. Не задължително.

В. Кое е доказателството за покварата?

О. Да стана напълно неискрен — да нарека себе си „съвсем не лош човек“, да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта на губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане. Омъжената жена не желае да си върне девичеството — привлича я да изживее отново своя меден месец. Аз не искам да повтарям своята невинност. Ламтя за наслаждението на новото изгубване.

В. Накъде се носиш?

Този диалог гротескно се претопяваше в обичайното състояние на неговото съзнание — гротескна смесица от желания, тревоги, впечатления отвън и физически реакции.

Сто двайсет и седма улица — или Сто трийсет и седма… Двойката и тройката си приличат… впрочем не съвсем. Седалката е мокра… Дали дрехите попиват влагата на седалката, или седалката попива сухотата на дрехите?… Заседяването върху влажно място възпалява апендикса, така казваше майката на Фроги Паркър. Е, изкарал го е вече… Ще дам под съд параходната компания, говореше Биатрис, а четвъртината от акциите притежава чичо ми. Биатрис, дали бе попаднала в рая?… Едва ли. Той беше безсмъртието на Биатрис, а следователно и на любовните й увлечения с много починали мъже, които, естествено, нито веднъж не са помислили за него… Ако не възпален апендикс, то настинка сигурно. Какво? Сто и двайсета улица? Значи оная преди трябва да е била сто и дванайсета — едно, нула, две вместо едно, две, седем. Розалинд не е като Биатрис, Елинор е като Биатрис, само че е по-дива и умът й е по-остър. Апартаментите под наем са скъпи — вероятно сто и петдесет на месец, може би и двеста. В Минеаполис чичо плащаше само по сто на месец за цяла огромна къща. Въпрос: стълбището за горния етаж отляво ли беше или отдясно? Във всеки случай на № 12 то тръгваше право нагоре, а после извиваше наляво. Каква мръсна река — защо — не отиде до брега да я огледа дали наистина е мръсна — всички реки във Франция са кафяви или черни, така е и у нас на Юг. Двайсет и четири долара са равни на четиристотин и осемдесет понички. Може да преживее три месеца с тях и да спи по парковете. Къде ли е Джил сега? Джил Бейн, Фейн, Сейн… О, по дяволите!… Вратът се е схванал, проклето неудобно място. Никакво желание да преспи с Джил, какво толкова намери Алек в нея? По отношение на жените вкусът на Алек е недодялан. Неговият вкус — без грешка. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — стопроцентови американки. На Елинор й подхожда да подава топката в бейзбола, вероятно с лявата ръка, на Розалинд — да бъде нападател — безпогрешен удар, на Клара — може би защитник. Как ли изглежда сега трупът на Хъмбърд? Ако той самият не бе станал инструктор по бой с щикове, като нищо можеха да го пратят на фронта три месеца по-рано и сега да беше убит. Къде е тоя идиотски звънец…

Номерата на сградите на Ривърсайд Драйв смътно се провиждаха за части от секундата през дъждовната завеса на шуртящите дървета, но най-после погледът на Еймъри улови един от тях — Сто двайсет и седма улица. Слезе и безделно пое по виещ се надолу тротоар, който го изведе на реката, по-точно на дълъг пристан с безразборно парцелирани стоянки за малки плавателни съдове: моторници, канута, гребни лодки, платноходки. Тръгна по брега на север, прескочи ниска телена ограда и се озова сред голям разхвърлян док, свързан с пристанището. Корпусите на множество параходи в различни стадии на ремонт го заобикаляха отвсякъде. Замириса му на стърготини, на боя и на едва доловимия леко блудкав дъх на реката Хъдсън. През тегнещата мрачина към него приближи някакъв човек.