Ф. Фицджералд - Отсам рая

Атлантик Сити. Към края на деня Еймъри се разхождаше по дървения кей, неспирното блъскане на застигащите се вълни го успокояваше, полускръбният мирис на соления вятър изпълваше ноздрите му. Морето, помисли си, съхранява своята памет по-дълбоко от невярната земя. То сякаш още нашепва за викингските лодки, браздили водния свят под гарванокрили флагове, за британските дреднаути, тези сиви бастиони на цивилизацията, които в един черен юли блъвнаха парата си в мъглата на Северно море.

— Това пък ако не е Еймъри Блейн!

Еймъри погледна от кея към улицата долу. Там бе спряла ниска спортна кола и едно познато засмяно лице се подаде от прозореца на шофьора.

— Слизай при нас, зяпльо! — изкрещя Алек.

Еймъри извика в отговор някакъв поздрав и изтичвайки по дървените стъпала, се озова до колата. Двамата с Алек се виждаха от дъжд на вятър, но през цялото време между тях оставаше преградата Розалинд. Което го огорчаваше. Той не искаше да губи Алек.

— Мистър Блейн, запознай се с мис Уотърсън, с мис Уейн и с мистър Тъли.

— Приятно ми е.

— Еймъри — приповдигнато забъбра Алек, — скачай в колата и ще те заведем в едно закътано гнезденце, където ще бъдеш изненадан с ободряваща глътка бърбън.

Еймъри обмисли предложението.

— Добра идея.

— Влизай тогава. Джил, отмести се малко и Еймъри ще ти се усмихне страшно мило.

Еймъри се намърда на задната седалка до една крещящо облечена руса красавица с алени устни.

— Здравейте, Дъг Феърбанкс — насмешливо го приветства тя. — От здравословни съображения ли се разхождате, или си търсите компания?

— Броях вълните — невъзмутимо отговори Еймъри. — Специалността ми е статистика.

— Шегаджия сте, Дъг.

Навлязоха в някаква безлюдна пресечка и Алек спря колата в най-дълбоката сянка.

— Какво правеше там в тоя студ, Еймъри? — попита той, докато вадеше изпод кожената постелка еднолитрова бутилка бърбън.

Еймъри се направи, че не чу въпроса. Наистина нямаше определена причина да отиде на брега на океана. Вместо да отговори, попита на свой ред:

— Помниш ли нашия излет до морето във втори курс?

— Как да не го помня? Когато спахме на верандата на павилиона в Асбъри Парк…

— Господи, Алек! Още не мога да повярвам, че и Джеси, и Дик, и Кери… и тримата са мъртви.

Алек потрепера.