Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Господи, колко е тихо тук! — промълви Елинор. — Много по-самотно, отколкото в гората.

— Мразя гората! — произнесе Еймъри и потрепера. — Мразя всякакви листа и храсталаци нощем. Виж колко е просторно тук и колко е леко на духа.

— Дълго изкачване по дълго нагорнище.

— Окъпано в студена лунна светлина.

— И най-важното — ти и аз.

Нощта бе тиха, правият път пред тях, който извеждаше до края на стръмнината, рядко познаваше стъпки независимо от часа. Случайна негърска колиба, сребристо сивееща в набразденото от скалните сенки лунно сияние, изръбваше тук-там дългата ивица гола земя. Отзад чернееше лентата на гората — тъмна глазура върху бяла торта, напред се обтягаше високият заострен хоризонт. Стана още по-студено — дотолкова, че в тях се вгнезди мраз и пропъди от паметта им всички топли нощи.

— Краят на лятото — каза тихо Елинор, — Чуй копитата на конете ни — чат-чат-ч-чат. Случвало ли ти се е да те сполети такава трескавост, че всички звуци да се раздробят на порои „чат-чат-чат“, докато си готов да се закълнеш, че цялата вечност се е пръснала на безброй початквания? Така се чувствам аз сега — звуци от копита на стари коне… Струва ми се, че конете и часовниците се отличават от нас само по това. Човек не може да живее „чат-чат-чат“, без да изгуби разсъдъка си.

Задуха леден вятър, Елинор се загърна в наметката си и потрепери.

— Много ли ти е студено? — попита я Еймъри.

— Не, мисля си за себе си, за старата си черна същност, истинската, чиято изначална честност ме предпазва от крайната проклетия, като ме принуждава да осъзнавам собствените си грехове.

Яздеха нагоре покрай ръба на скалата и Еймъри погледна встрани. На около трийсет метра долу в ниското, там, където урвата срещаше равнината, чернееше малка река, пробождана от искренето на бързата вода.

— Гаден, гаден овехтял свят! — неочаквано избухна Елинор. — И най-жалкото нещо в него съм аз. Ох, защо съм момиче? Защо не съм глупава?… Погледни себе си, ти си по-глупав от мен, не много, но все пак, а можеш на воля да лудуваш и когато ти омръзне, да отидеш на друго място и отново да лудуваш, да се развличаш с момичета, без да се уплиташ в мрежите на чувствата, и да правиш каквото си поискаш, и винаги да има извинение за теб, а ето ме мен с ум, надарен за всичко, и въпреки това съм прикована към потъващия кораб на непредотвратимия брак. Ако бях родена след сто години, по-друго щеше да е, но сега какво ме чака? Трябва да се омъжа, подразбира се от само себе си. И за кого? За повечето мъже съм прекалено умна, но за да привлека вниманието им, длъжна съм да сляза на тяхното равнище и да търпя покровителственото им отношение към интелектуалните ми способности. С всяка пропусната за женитба година шансовете ми за първокласен мъж намаляват. В най-добрия случай мога да избирам съпруг от един или два града и, естествено, да се омъжа в подобаваща среда. Разбираш ли — наклони се отново към него, — харесвам умните мъже, и красивите също, и едва ли някой държи повече от мен на индивидуалността. Ох, а само в един човек от петдесет мъждука някаква представа за това какво е сексът. Фройд и прочие са ми известни, но е гадно всяка истинска любов на тоя свят да бъде деветдесет и девет процента страст и капка ревност.

Млъкна тъй неочаквано, както и започна.

— Разбира се, права си — съгласи се Еймъри. — Това е една отблъскваща, но непреодолима сила и тя е част от скрития механизъм на цялото ни поведение. Все едно актьорите да разкрият техниката на сценичните ефекти! Почакай малко да проследя до края мисълта си…

Той замълча в потърси подходяща метафора. Бяха се изкачили върху скалистото плато и яздеха по пътя наляво.

— Разбираш ли, всеки се нуждае от мантия, с която да загръща тази сила. Посредствените умове, второразредните платоновци, прибягват до останките от рицарската романтика, разредена с викторианско умиление, а ние, които се смятаме за интелектуалци, я потуляме, преструвайки се, че е друга страна от нашата същност, която няма нищо общо с просветления ни разум. Мамим се с илюзията, че осъзнаването й напълно ни освобождава от нейното робство. А истината е, че сексът е стаен в сърцевината дори на нашите най-чисти абстрактни разсъждения, дотолкова пропити сме от него, че замъглява погледа ни… Сега мога и искам да те целуна… — Той се наведе от седлото към нея, но тя се отдръпна.

— Но аз не мога… не мога да се целувам с теб сега… аз съм по-чувствителна.

— Не си по-чувствителна, а по-глупава тогава — заяви той, силно подразнен. — Интелектът не е по-сигурна застраховка срещу секса от условното благоприличие…