Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Тъмно е като в рог.

— Сега сме само гласове — пошушна Елинор, — слаби самотни гласове. Запали друга.

— Беше ми последната.

Изведнъж той я грабна в прегръдката си.

— Ти си моя, знаеш, че си моя! — извика диво… Луната се прокрадна през лозовите вейки и заслуша… светулките се спряха в шепота им, сякаш да откъснат погледа му от великолепието, сплело техните очи.

— „В тревите вятърът не вие, не вие вятър… от своите тайни вирове водата пие с огледалата си луната — погребва златен знак в студена литургия“ — напевно издекламира Елинор на дърветата, образуващи скелета на нощното тяло. — Призрачно е тук, нали? Я да пресечем гората и да намерим тайните вирове, ако можеш да водиш коня си, без да се препъва.

— Минава един часът след полунощ и ще видиш сто дяволи, докато стигнеш там — възпротиви се той, — а и твърде малко разбирам от коне, та да разседлавам после моя в абсолютна тъмнина.

— Не дрънкай глупости — най-неочаквано прошепна тя, след което се наклони от седлото си и лениво го потупа с дръжката на камшика. — Можеш да оставиш дъртата си кранта в нашата конюшня, а утре аз ще ти я пратя.

— Но утре в седем сутринта чичо трябва да ме изпрати на гарата точно с тая дърта кранта.

— Хайде, не разваляй удоволствието… и запомни, че си склонен към нерешителност, която ти пречи да бъдеш светлината на моя живот.

Еймъри доближи коня си до нейния, наклони се и сграбчи ръката й.

— Кажи, че съм решителен, иначе те смъквам от коня ти и те слагам да яздиш зад мен.

Тя го погледна, усмихна се и възбудено поклати глава.

— Хайде де!… Впрочем недей! Защо най-вълнуващите неща винаги са свързани с разни неудобства като например борбата, търсенето и ските в Канада? Впрочем май не съм ти казала — предстои ни да изкачим Харпъровото възвишение. Струва ми се, че по нашата програма това ще стане около пет часа.

— Ти си истински малък дявол — изръмжа Еймъри. — Ще ме държиш буден цяла нощ, а утре ще трябва да дремя във влака като емигрантски черноработник по целия път до Ню Йорк.

— Шшшт! Някой идва по пътя… да тръгваме! Е-хеееей!

И с този вик, пораждащ вълна от тръпки по гърба на окъснелия пътник, тя насочи коня си към гората, а Еймъри бавно я последва, както я бе следвал ден след ден през последните три седмици.

Лятото си бе отишло, но той бе посветил тези дни на Елинор — наблюдаваше я как, същински лек и грациозен Манфред, гради свои кули от мисъл и фантазия и как пие до дъно наслада от престорената темпераментност на юношеството, а на масата по време на обед двамата заедно съчиняваха стихове.

Когато Суетата целуна Суетата, а оттогава има щастливи сто лета, той в размисъл за нея, пред всички на земята, очите й римува с живота и смъртта.

„Във времето ще трае спасена любовта ми!“ — той каза… но накрая с дъха му отлетя и Красотата вечна, че влюбените двама, когато си отидат — отива си и тя…

Умът му беше вечен, очите й не бяха. Изкуството бе вечно, но къдрите й — не.

„И който на куплета ще учи занаята, да спре, ако е мъдър, пред мъдрия сонет“… Тъй всички мои думи (най-истинските даже) теб могат да възпяват през хиляди лета, но кой ли ще узнае, че си била, да кажем, ти на един следобед самата Красота.

Еймъри написа това един ден, замислен за безразличието, с което се отнасяме към „Смуглата лейди от сонетите“, и за това, че я помним далеч не такава, каквато е искал да я обезсмърти великият бард. Защото след като е творил с такова божествено отчаяние, желанието на Шекспир трябва да е било тази жена да остане жива навеки… а днес за нас тя не представлява интерес… Иронията е в това, че ако за него поезията е била по-ценна от жената, сонетът щеше да е само очебийно подражателна реторика и след двайсет години никой нямаше да го чете…

Тази нощ Еймъри беше за последен път с Елинор. Тръгваше си заранта и се бяха уговорили да направят дълги прощална разходка с коне на хладна лунна светлина. Беше му казала, че иска да говорят, да разсъждава разумно (тя имаше предвид да позира на воля) може би за последен път в живота си. Така навлязоха в гората и яздиха половин час почти без дума да отронят, ако не се смятат нейните прошепнати „Дявол да те вземе!“, с които удостояваше нахалните драки — а шепнеше проклятията си, както никое друго момиче на света никога нямаша да ги прошепне. После започнаха да се изкачват по Харпъровото възвишение и пуснаха уморените коне кротко да вървят.