Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Кое тогава е? — избухна тя. — Католическата църква или максимите на Конфуций?

Еймъри я погледна, наистина слисан.

— Това ли е твоят чудодеен цяр? — извика тя. — О, значи и ти си стар лицемер. Като хилядите смръщени свещеници, които държат във вечно покаяние кретените италианци и неграмотните ирландци с бръщолевиците си за шестата и деветата заповед. Но това също е мантия, патос, духовен грим и панацеи. Аз ти казвам, няма бог, нито дори ограничено абстрактно добро, затова то трябва да бъде изнамерено от отделния човек за отделния човек, тук, зад високите бели чела като моето, но ти си твърде голям позьор, за да го признаеш. — Тя пусна поводите и се закани с малките си юмручета на звездите. — Ако има бог, нека сега ме порази, нека ме порази!

— Дрънкаш за бога като закоравял атеист — сряза я Еймъри. Неговият материализъм, който винаги е бил съвсем тъничка обвивка, се раздра по всички шевове от кощунствата на Елинор… Тя знаеше, че е така, и това че тя знаеше, го вбесяваше. — И както повечето интелектуалци, които не успяват да си намерят подходяща вяра — продължи той с леден той — като Наполеон, Оскар Уайлд и останалите от вашия тип, ти грозно ще виеш за свещеник на смъртния си одър.

Елинор дръпна тъй рязко поводите, че конят се изправи на задни крака и Еймъри закова до нея.

— Така ли мислиш? — В гласа й отекна безумие и той замръзна. — Така ли мислиш? Тогава гледай! Сега ще скоча от скалата!

И преди той да се опомни и да й попречи, тя обърна коня си и главоломно полетя към ръба на платото.

Той се завъртя и се спусна след нея, тялото му — леден блок, нервите — оглушително раздрънкани. Не можеше да я спре. Луната бе зад облак и конят сляпо щеше да скочи в пропастта. Тогава, на някакви си три-четири метра от края на скалата, тя нададе пронизителен писък и се хвърли настрани — откъсна се от коня, претърколи се два пъти и замря в гъстия храсталак почти на метър от бездната. С неистово цвилене конят полетя надолу. След миг Еймъри беше до Елинор и видя, че очите й са широко разтворени.

— Елинор! — изкрещя.

Тя не отговори, но устните й се размърдаха и изведнъж в очите й избиха сълзи.

— Елинор, ранена ли си?

— Не, мисля, че не съм — едва промълви тя и се разплака. — Конят ми загина ли?

— Боже мой, как иначе!

— Ох! — простена тя. — Мислех, че и аз съм полетяла. Не съм разбрала кога…

Той внимателно й помогна да се изправи на крака и я повдигна да се качи на неговото седло. Така си тръгнаха към къщи — Еймъри вървеше и водеше коня, а тя, отпусната напред върху шията му, горчиво ридаеше.

— В мен има жилка лудост — заекна тя, — два пътя досега съм правила подобни работи. Когато бях на единайсет години, майка ми… полудя… започна да буйства. Тогава живеехме във Виена…

По целия път на връщане, давейки се, тя разказва за себе си и заедно с луната любовта на Еймъри пое към бавен заник. Пред нейната врата по навик понечиха да се целунат за лека нощ, но тя не можа да се хвърли към прегръдката му, нито неговите ръце се протегнаха да я посрещнат, както в седмиците отпреди. Застинаха за миг, ненавиждащи се с горчива тъга. Но както бе обичал себе си в Елинор, така сега Еймъри мразеше само своето огледално отражение в нея. Техните измислени образи се пръснаха в бледото зазоряване като разтрошено стъкло. Звездите бяха угаснали отдавна, проплакваха само вихрите на вятъра и мълчанието между… но оголените души са най-клетото нещо на света и скоро той закрачи към къщи, разтворил духа си да поеме нова светлина с изгряващото слънце.