Ф. Фицджералд - Отсам рая

Животът се разкри в един от своите удивителни взривове на лъчезарие и отведнъж и завинаги Еймъри отхвърли стария афоризъм, увъртял се вяло в ума му: „Твърде малко са нещата от значение, а нищо не е от голямо значение.“

Напротив, Еймъри изпита всеобхватно желание да вдъхва на хората чувство за сигурност.

В деня, в който Еймъри пое към Принстън пеш, небето бе безцветен свод, хладен и висок, избавен от дъждовната заплаха. Денят бе сивкав, най-безплътното от всички времена, ден за мечти, за далечни надежди и ясни прозрения. Ден, в какъвто се раждат чисти и абстрактна истини, пресъхващи на слънце, стопяващи се присмехулно на лунна светлина. Дърветата и облаците бяха изсечени с класическа строгост. Природата звънтеше в хармонично еднозвучие, метално като тръбен зов, бездиханно като Гръцката ваза.

Денят го потопи в тъй вглъбено настроение, че Еймъри причини не малко главоболия на неколцина шофьори, които трябваше рязко да набиват спирачки, за да не го прегазят. Тъй погълнат бе от мислите си, че дори не се изненада от странното явление — сърдечност на петдесет мили от Манхатън, — което се изрази в това, че една попътна кола спря до него и някакъв глас му извика. Той вдигна глава и видя разкошен автомобил, в който седяха двама мъже на средна възраст, единият — дребен и неуверен, очевидно паразитен израстък върху другия, който беше грамаден, внушителен и с цайси.

— Искате ли да ви откараме? — попита паразитният израстък, като мярна с крайчеца на окото внушителния мъж, сякаш да получи от него по навик очаквана мълчалива подкрепа.

— Как да не искам. Благодаря.

Шофьорът отвори вратата, Еймъри влезе и се разположи в средата на задната седалка. Любопитно огледа спътниците си. Главната особеност на големия човек, изглежда, беше безграничната му самоувереност, която изпъкваше на фона на неговото смъртно отегчение от всичко наоколо. Онази част от лицето му, която се очертаваше под цайсите, беше от физиономиите, наричани най-общо „силни“; гънки на достолепна пълнота се бяха образували под брадичката му; малко над тях се открояваше широка уста с тънки устни и грубоват модел на римски нос, a по-надолу раменете му се предаваха без съпротива на могъщата маса на гърдите и стомаха. Беше облечен безукорно и строго. Еймъри забеляза, че има навика да се заглежда точно в тила на шофьора, сякаш упорито, но безнадеждно размишлява над заплетен фризьорски проблем.

Дребният човек беше забележителен единствено с пълното си разтваряне в личността на другия. Беше от нисшия секретарски тип, който към своята четирийсетгодишнина отпечатва върху визитните си картички „Помощник на президента“ и без въздишка се отдава до края на живота си на позьорство, купено от втора ръка.

— Далече ли отивате? — попита дребният с безразлично любезен тон.

— Доста.

— И вървите пеш заради физическата форма?

— Не — лаконично отговори Еймъри, — вървя пеш, защото нямам пари за влак.

— Аа! — И след кратка пауза: — Работа ли търсите? Работа има колкото искате — продължи той доста сухо. — Това, дето го говорят за безработицата, са празни приказки. Западът например особено се нуждае от работна ръка. — Той подчерта „Западът“ с широк жест на ръката встрани. Еймъри кимна учтиво. — Имате ли някаква специалност?

Не, Еймъри нямаше специалност.

— Чиновник ли сте?

Не, Еймъри не е чиновник.

— С каквото и да се занимавате — продължи дребният мъж, сякаш се съгласяваше с нещо, което Еймъри бе казал, — сега е времето на големите възможности и на деловите перспективи. — Той хвърли отново бърз поглед към големия човек, както неволно адвокатът, въртящ на шиш някой свидетел, поглежда крадешком към съдебните заседатели.

Еймъри реши, че трябва да отговори нещо, и да го убиеха, не можа да измисли друго освен онова, което изтърси:

— Разбира се, искам да имам много пари…

Дребният се изсмя кисело, но добросъвестно.

— Днес всички искат това, но никой не иска да си го изработи.

— Съвсем естествено и здравословно желание. Почти всички нормални хора искат да са богати без особено усилие — освен магнатите от сериозни пиеси, които са готови „през всичко да минат“. А вас не ви ли привличат лесните пари?

— Разбира се, че не — възмути се секретарят.

— И — продължи Еймъри, без да му обръща внимание — тъй като сега съм много беден, обмислям да приема социализма като своя твърдина.

Двамата мъже любопитно го стрелнаха с очи.