Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Само преди малко вие твърдяхте точно това.

— Днес е така. Но ако частната собственост бъде ограничена със закон, най-добрите хора ще се надпреварват за единствената друга награда, която привлича човечеството — честта.

Големият човек издаде звук, който много приличаше на „ууу“.

— Това е най-глупавото нещо, което изрекохте дотук.

— Не е глупаво. Съвсем правдоподобно е. Ако някога сте учили в колеж, трябва да ви е направил впечатление фактът, че материално обезпечените студенти залягат над учението два пъти по-усилено заради някоя от безбройните дребни почести, отколкото другите, които сами се издържат.

— Хлапашка, детска игра! — присмя се противникът.

— Ни най-малко, по дяволите, освен ако всички не сме деца. Вие виждали ли сте някога напълно зрял човек, който се стреми да стане член на труднодостъпно общество, или новозабогатяло семейство, което се домогва до някой клуб? Те подскачат, щом чуят мечтаното име. Идеята, че за да накараш един човек да работи, трябва да държиш пред очите му злато, не е аксиома, тя ни е втълпена. Правили сме го толкова дълго време, че сме забравили, че съществува и друг начин. Ние сме създали такъв свят, в който тя е необходима. Но повярвайте ми — Еймъри ставаше все по-категоричен, — ако намерим десет души, застраховани както срещу богатството, така и срещу глада, и им предложим зелена лента за пет часа труд на ден, а синя — за десет часа на ден, девет от десетимата ще се надпреварват за синята лента. Инстинктът за състезаването чака само да му бъде предоставен символ. Ако символът е размерът на къщата, хората ще се скъсат от работа за него. Ако е само синя лента, аз, дявол да го вземе, съм почти убеден, че ще се трепят не по-малко. В други времена са го правили.

— Не съм съгласен с вас.

— Зная — промълви Еймъри и тъжно кимна. — Но вече не е и важно. Мисля, че в недалечно бъдеще тези хора ще се появят и ще си вземат каквото им е нужно.

Дребният човек свирепо изсъска:

— Картечници!

— Вие сте ги учили как да ги използуват.

Големият човек поклати глава.

— В тази страна има достатъчно собственици, за да не се допусне подобно нещо.

Еймъри съжали, че не знае съотношението между притежателите и непритежателите на имущество. Реши да промени темата.

Но големият човек бе вече предизвикан.

— Започнете ли да говорите за „вземане“, стъпвате на опасен терен.

— А как да го получат, ако не си го вземат? Години наред хората са били баламосвани с обещания. Социализмът може и да не е крачка напред, но заплахата от червеното знаме определено задейства всички реформи. За да привлечеш вниманието, трябва да си по-креслив.

— Предполагам, че вашият пример за благотворно насилие е Русия?

— Прав сте — призна Еймъри. — Разбира се, и там има увлечения, както е било по време на Френската революция, но не се съмнявам, че това е един наистина велик експеримент и напълно си струва да се направи.

— Изобщо ли не вярвате в умереността?

— Вие не желаете да слушате умерените, пък е и много късно вече. Истина е, че широката маса е извършила едно от ония сепващи и поразителни неща, които се случват веднъж на сто години. Възприела е една идея.

— И каква е тя?

— Че колкото и да са различни умовете и способностите на хората, стомасите им в общи линии са едни и същи.

— Ако съберем всички пари на тоя свят — произнесе дребничкият дълбокомислено — и ги поделим на рав…

— О, не дрънкайте! — енергично го прекъсна Еймъри и без да обръща внимание на възмутения му поглед, продължи мисълта си: — Човешкият стомах…

Но големият нетърпеливо го пресече:

— Аз ви слушам внимателно, сам виждате — каза той, — но ще ви помоля да избягвате темата за стомасите. Моят от сутринта ми играе номера. Иначе не съм съгласен дори с половината от това, което казахте. В основата на всички ваши разсъждения е държавната собственост, но държавният апарат е истински разбунен кошер на корупцията. Хората няма да се разработят заради сини ленти, това са просто глупости.

Когато свърши, дребничкият заговори с непоколебимо тръсване на главата, сякаш решен този път да каже думата си на всяка цена.

— Има неща, които са заложени в човешката природа — изтъкна мъдро той като дървен философ, — които винаги са съществували, винаги ще съществуват и никога няма да се променят.

Еймъри погледна безпомощно от дребния към големия човек.

— Чуйте го само! Как да не се отчаеш от прогреса! Чуйте го само! Та аз мога ей тъй, на един дъх, да изброя поне сто природни явления, изменени от човешката воля — стотици човешки инстинкти, които цивилизацията е изтръгнала от корен или потиска от сума време. Това, което току-що изрече този човек, е било хилядолетия наред последната крепост на овчите глави от целия свят. То отрича усилията на всички учени, държавници, моралисти, реформатори, лекари и философи, посвещавали живота си в служба на човечеството. То е безогледно признаване на всичка достойно в човешката природа. Всеки гражданин, навършил двайсет и пет години, който хладнокръвно направи подобна изявление, трябва да бъде лишен от право на глас.