Ф. Фицджералд - Отсам рая

Следобедът замря от целителната добрина на три часа към златното великолепие на четири. А той продължи да върви през тръпнещата болка на залеза, в който и облаците сякаш кървяха, докато на здрачаване стигна до едно гробище. Тъмен сънен дъх на цветя прииждаше оттам, в небето — призракът на нова луна, а наоколо — стаени сенки. В него припламна внезапно желание да отвори вратата на ръждясал купол вграден в склона на един хълм; купол, умит от дъжда и покрит с късно разцъфнали разплакали воднистосини цветчета, поникнали може би от нечии мъртви очи, лепкави при докосване, зловонни на мирис.

Еймъри поиска да осезае „Уилям Дейфийлд, 1864“.

Запита се защо пред гроба хората си мислят, че всуе е животът. Ето той не вижда нищо безнадеждно в това, че е живял на този свят. Всички тия порутени колони, сплетени ръце, гълъби и ангели говорят за романтично минало. Представи си как душата му ще се възрадва, ако след сто години неколцина млади люде погадаят дали очите му са били кафяви или сини, и страстно се надяваше, че неговият гроб ще им изглежда много, много прежен. Странно му се стори, че от редицата на падналите в Гражданската война два-три гроба извикаха в него мисли за мъртва любов и мъртви възлюбени, макар че с нищичко не се отличаваха от другите, дори по жълтеникавия мъх.

Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека — подкопана…

Нажален за тях, Еймъри все още не ожалваше себе си — изкуство, политика, религия, каквото и поприще ла го очакваше, той знаеше, че е в безопасност, избавен от трескавостта. Имаше вече сили да приеме приемливото, да скита, да расте, да се бунтува, да спи дълбоко в нощите напред…

В сърцето му нямаше бог, не се лъжеше в това. Възгледите му все още размирно бушуваха. И още пареше болката на спомена, тъгата по изгубената младост — и все пак водите на разочарованието бяха оставили и плоден нанос в душата му, отговорност и любов към живота, едва доловима тръпка на стари устреми и несбъднати мечти. Но… О, Розалинд! Розалинд!…

— В най-добрия случай всичко е само бедна замяна — горчиво произнесе той.

И не би могъл да каже защо си струваше борбата защо твърдо бе решил докрай да се отдаде, себе си и наследството, получено от личностите, които бе надмогнал…

Протегна ръце към кристалното лъчеструйно небе.

— Познавам себе си — възкликна, това е всичко.

Фицджералд създава една първа версия на роман, носещ много от чертите на „Отсам рая“, още преди да напусне Принстънския университет и да се запише като доброволец във военно-тренировъчния лагер във Форт Левънуърт, Канзас. В този първи вариант произведението представлява едно повече или по-малко художествено подреждане на автобиографичните бележки на начинаещия писател и на някои стихове и разкази, публикувани в литературното списание на Принстънския университет. Терзан от предчувствието, че ще загине във войната, Франсис Скот трескаво се стреми да оползотвори зимните месеци в лагера и да остави поне една значима творба след себе си, която да завещае на собственото си поколение. През февруари 1917 г., когато се връща в Принстън след тримесечно основно военно обучение, Фицджералд завършва последните глави на едно произведение, носещо заглавието „Романтичният егоцентрик“. Изпратен на издателя Чарлс Скрибнърс, ръкописът е отхвърлен през октомври същата година. Междувременно Франсис Скот сменя още няколко военно-тренировъчни лагера, последният от които е в сърцето на дълбокия Юг — Шеридан, Алабама. Там, на една танцова забава, той се запознава със Зелда Сейър и между двамата започва бляскаво-трагичната любов, превърнала се скоро в символ на духовния живот на цяла една епоха. В началото на лятото на 1918 г. Зелда Сейър отказва да стане съпруга на Франсис Скот и след драматичен разрив Фицджералд се завръща в родната си къща в Сейнт Пол, за да се отдаде изцяло на последния си шанс да отвоюва слава, пари и момичето, което обича: да преработи романа си. За втория вариант на „Романтичният егоцентрик“, от който в „Отсам рая“ всъщност остават само първите пет глави, Фицджералд приема за свои художествени образци произведенията на Комптън Маккензи и Хърбърт Уелс; за свой художествен принцип — естетизма и спонтанността на изказа; а за сюжет — случките от своето детство и юношество. В този вариант разказът се води от първо лице и героят носи името Стивън Палмс. Под влиянието на своя състудент и приятел от Принстънския университет Джон Пийл Бишъп Фицджералд променя още веднъж идеята си за романа — в новата преработка са отстранени редица биографични подробности, а повествователната гледна точка се измества от първо в трето лице. Главният герой добива ново име и се появява Еймъри Блейн. От преживяванията след отхвърлянето на ръкописа и особено от историята със Зелда Сейър се ражда втора част на произведението, която получава заглавието „Възпитание на чувствата“. Тъжната красота в поезията на английския поет Рупърт Брук (1887–1915), изтлял трагично от отравяне на кръвта на гръцкия остров Скирос, където се намирал екипажът на английския военен флот, в който действал Брук, вдъхновява Фицджералд за още една промяна — заглавието „Отсам рая“, взето от стихотворението на Брук „Тиаре Таити“. Поезията на Рупърт Брук резонира с особена острота в съзнанието на Фицджералд, чието възприятие за света и изкуството вече е формирано от трайно съприкосновение в студентските години с творчеството на Джон Кийтс и с платонизма. Изстраданото помирение на стремежа с неосъщественото, разочарованието от невъзможността да се постигне абсолютната красота, която може би е там, отвъд, в рая, свързват стиховете на Брук с прозата на Фицджералд.