Джеймс Чейс - Още един глупак

— Доста шик — каза Реник и спря пакарда на асфалтираната площадка до блестящия ролс-ройс. — Имаш ли нещо против да живееш в такава колибка?

— Нямам — казах аз, като го последвах по стълбите. Вече не бях на себе си. Всичко зависеше от това какво ще каже Малру. Усетих, че петдесетте хиляди долара висят на косъм.

Икономът ни чакаше на входната врата. Беше дебел възрастен човек с надменен поглед.

— Лейтенант Реник от Градската полиция — представи се. — Искам да говоря с мистър Малру.

— Моля минете оттук.

Икономът ни преведе през зимна градина, където подскачаше друг фонтан, излязохме на просторна тераса с изглед към морето.

Рея седеше в един шезлонг и разгръщаше списание. Носеше слънчеви очила. Като се появихме на терасата, тя вдигна поглед.

Висок слаб мъж, силно почернял от слънцето, облечен с бели панталони и спортна риза в синьо и червено, седеше на друг шезлонг. Това трябва да е Малру, помислих си аз. Беше хубав мъж. Гъстата му коса бе стоманеносива. Спокойните му сини очи бяха пълни с живот. Бе невъзможно да повярваш, че е неизлечимо болен.

— Мистър Малру? — каза Реник и спря.

— Аз съм, лейтенанте. Седнете. Какво мога да направя за вас?

Гласът му беше спокоен и безстрастен. Спокойните сини очи не приканваха към словоизлияния.

— Това е Хари Барбър — каза Реник, като махна с ръка към мен. — Той работи с нас. — Реник не седна. Гласът и изражението на Малру подсказаха, че е нежелан. — Надявах се да видя мис Малру. Разбрах, че я няма вкъщи, сър.

— Да. Какво има?

— Извинете за безпокойството, мистър Малру — каза Реник с най-угодливия си тон, — но аз разследвам един случай с избягал от местопроизшествието шофьор. Снощи една жена била блъсната и тежко ранена, а шофьорът не спрял. Цял ден проверяваме колите в града. Намерихме колата на дъщеря ви в паркинга на Лоун Бей. Калникът е смачкан. Бихме искали да знаем как е станала злополуката.

Наблюдавах Малру и се потях. Щеше ли да каже на Реник, че дъщеря му е отвлечена? Лицето му беше безизразно. Той гледаше Реник замислено, без всякакъв интерес.

— Ако дъщеря ми беше блъснала някого, нямаше да избяга. Тя е на гости у приятели, доколкото знам. Не ги познавам. Днешните младежи не казват нищо на родителите си.

Погледнах към Рея. Тя отново разлистваше списанието. Изглеждаше така, сякаш не обръщаше никакво внимание на разговора.

— Кога ще се върне? — попита Реник.

— След няколко дни. Като се върне, ще поговоря с нея. Убеден съм, че няма нищо общо с тази злополука.

— Можете ли да ми обясните, сър, защо си е оставила колата в Лоунбейския паркинг?

Малру се размърда неспокойно.

— Не. Не е моя работа да следя какво прави дъщеря ми с колата си. — Той се пресегна и взе една книга от масата. — Щом се върне, ще ви уредя разговор с нея, ако все още е необходимо. Вярвам, че дотогава ще откриете виновника за злополуката. Сигурен съм, че моята дъщеря не може да има нищо общо с това. Всичко хубаво, лейтенанте.

— Е, това е — каза Реник, когато отивахме към пакарда. — Хладнокръвен тип, а?

Едва се държах на краката си.

— Не сме сигурни, че е била отвлечена. — казах аз. — Парите може да са му трябвали за някоя сделка.

Реник поклати глава.

— Не мисля така. Дори един милионер няма да накара директора на банката да я отвори в неделя, ако не е въпрос на живот и смърт. Готов съм да се хвана на бас, че е отвлечена. Най-добре да отидем да докладваме на Медоус.

Когато влязохме при областния прокурор, той крачеше из кабинета си, дъвчейки края на една угаснала пура.

Реник му докладва за намерената кола, за смачкания калник и за разговора си с Малру.

— Нищо не каза — заключи той. — Не го обвинявам. Да пуснем ли съобщение, че търсим момичето?

Медоус хвърли пурата си в кошчето за смет.

— Не. Ще почакаме. Няма да рискувам. Малру има страхотно влияние. Ако се намесим сега и с това причиним нещастие на момичето, аз ще съм на топа на устата. Ще чакаме.

Реник сви рамене.

— Окей, сър. — Обърна се към мене. — Където и да отидеш, гледай наблизо да има телефон. Може да ми потрябваш спешно, Хари. Вкъщи ли се прибираш?

— Да. Ако изляза, ще оставя телефонния номер на Нина.

— Точно така.

Качих се на колата и се прибрах вкъщи.

В дневната Нина украсяваше огромна саксия. Като влязох, тя остави четката.

— Миличък… Толкова съм развълнувана. — Прегърна ме. — Всичко наред ли е?

Вдигнах я на ръце и седнах, като я сложих в скута си.

— Ще бъде наред. Отново имам работа, и то работа, която непременно ще ми хареса.