Джеймс Чейс - Още един глупак

— Знаеш кой съм — казах аз, като се стараех гласът ми да звучи рязко и грубо. — Парите готови ли са?

— Да.

— Окей. Ето какво ще направиш. Ще излезеш в два часа. Ние ще те наблюдаваме. Ела с ролс-ройса. Карай по шосето за Ист Бийч. По пътя ще видиш светлина от фенерче. Не спирай. Като минаваш покрай светлината, хвърли чантата през прозореца и карай нататък. Иди в паркинга на Лоун Бей. Там ще намериш колата на дъщеря си. Ако с парите всичко е наред и не си се опитал да ни извозиш, дъщеря ти ще дойде при теб. Ще ни трябва около един час, за да ти я върнем. Очаквай я към три часа. Ако не дойде до три, иди си вкъщи, ще я намериш там. Ясно ли е всичко?

— Да.

— Това е. Никакви номера. Ела сам. От момента, в който напуснеш дома си, ще те следят. Не се притеснявай за момичето. Тя е добре, но няма да й се размине, ако ни извозиш.

— Разбирам.

Трябваше да му призная това. Гласът му звучеше безстрастно и много, много спокойно.

Затворих телефона, върнах се в пакарда и запалих цигара.

Не бях нито безстрастен, нито много, много спокоен. Ако не беше мисълта за онези две магнетофонни ленти в банката, които трябваше да ме спасят от преследване, в случай че нещо се объркаше, нямаше да имам сили да се справя с всичко това. С мисълта за спасителните магнетофонни записи и за петдесетте хиляди долара, които щях да притежавам утре, успях да си овладея нервите и да изкарам нещата докрай.

Непрекъснато си повтарях, че няма грешка. Дотук Рея правилно бе преценила реакциите на съпруга си. Сега си мислех — а аз се хващах за всяка утешителна мисъл, — че след като Одет се прибере вкъщи, възможността Малру да извика полицията ще бъде нищожна.

Полицаите, разбира се, щяха да я разпитват за смачкания калник, бях я предупредил за това. Но тя имаше зад гърба си баща като Малру и те едва ли щяха да бъдат прекалено любопитни или да настояват особено.

Погледнах към спирката. Няколко души чакаха рейса. Освен моята кола, наблизо имаше още пет. Никой не ми обръщаше внимание. Аз бях просто един от хората, които чакаха някой да слезе от автобуса.

Малко след един часа видях светлините на рейса, който приближаваше по шосето. Спря встрани от спирката. Вътре имаше десетина души. Наведох се напред и с тревога затърсих момичето.

След миг я забелязах. Носеше слънчевите очила, червената перука и евтината рокля в синьо и бяло. Отдалечи се от рейса и се огледа неспокойно. Изглеждаше доста нервна.

Измъкнах се от пакарда и отидох при нея.

Доста хора се тълпяха наоколо — някои чакаха такси, други посрещаха приятели.

Одет ме видя и тръгна към мен. Срещнахме се до автобуса.

— Е, здрасти — казах аз. — Колата…

Една тежка ръка се отпусна на рамото ми — можеше да бъде и на някой полицай. За миг бях направо парализиран. После се огледах, а сърцето ми подскачаше в гърдите.

Около петдесетгодишен мъж, силно почернял, с широки рамене, стоеше срещу мен и се усмихваше.

— Хари! Не може да бъде! Как сме, бивши затворнико?

Веднага го познах. Казваше се Тим Каули. Беше репортер на „Пасифик Хералд“ — първокласен журналист, който доста често посещаваше Палм Сити, с него бях работил и играл голф много пъти. При тази неочаквана среща аз изпаднах в такава паника, че не можех да си отворя устата.

Грабнах ръката му и силно я разтърсих, тупнах го по рамото и същевременно правех отчаяни усилия да се овладея.

Одет просто си стоеше там. Исках да й изкрещя да се маха.

— Брей!… Тим!

Някак си успях да проговоря.

— Току-що долетях. Как си, драги?

— Отлично. Радвам се да те видя.

Проницателните, изпълнени с любопитство очи се насочиха към Одет.

— Хей… такова хубаво момиче, а го криеш само за себе си. Хайде, запознай ме, теле такова.

— Това е Ан Харкорт — казах аз. — Ан, да ти представя Тим Каули, велик журналист.

Най-после, с голямо закъснение, Одет, изглежда, разбра опасността. Тя заотстъпва назад, като поглеждаше ту мен, ту Каули и сякаш беше готова да хукне. Протегнах ръка и я сграбчих за китката.

— Ан е приятелка на Нина — рекох на Каули. — Минава оттук на път за Лос Анжелис и тази вечер ще отседне у нас. — Впих пръсти в китката и. — Какво те води насам, Тим?

Все още вперил очи в Одет, той каза:

— Все същото сиво ежедневие. С кола ли си, Хари? Ще ме закараш ли до хотел „Плаза“?

— Съжалявам, в друга посока съм. Нина ни чака. — Погледнах Одет. — Колата е ей там, в паркинга. Хайде, почакай ме вътре. — Блъснах я и тя се засили по шосето към паркинга.

Видях как Каули гледа след нея, повдигнал многозначително едната си вежда.