Джеймс Чейс - Още един глупак

— Добре… значи утре вечер в три без петнайсет.

— Внимавайте с О’Рейли — предупредих я. — Постарайте се да не ви види, като тръгвате. Той е полицейски шпионин. Отсега нататък, каквото и да забележи, веднага ще стигне до ушите на областния прокурор, затова внимавайте.

Тя стана.

— Разбирам.

— Хубаво. А сега искам малко пари. Трябва да платя наема за бунгалото. Петдесет ще стигнат.

Рея ми даде парите.

— Тогава до утре вечер…

— Да. — Имаше нещо в държанието й, което ме тревожеше. Нищо определено, но го имаше. — Внимавайте с О’Рейли.

Тя ме погледна.

— Сигурен ли сте, че ще се справите?

— Нямаше да се захвана с тази работа, ако не бях сигурен.

— Тези пари ми трябват — заяви тя. — Разчитам на вас… достатъчно ви плащам за това.

Отиде до вратата, отвори, разпери чадъра си и заслиза по стълбите в дъжда.

Наблюдавах я как върви по мокрия пясък към паркинга.

Когато си замина, аз се скрих под навеса, който съединяваше всички бунгала, и тръгнах към канцеларията на Бил Холдън. Платих си наема.

— Добре ли върви работата ви, мистър Барбър? — попита той, като ми даваше квитанцията.

Погледнах го объркано, тъй като не разбрах какво искаше да каже, после се сетих и глупаво му се усмихнах.

— Върви един път — рекох. — Бунгалото ще ми трябва за още една нощ. Нещо против?

— Както кажете, мистър Барбър. — Той мрачно погледна през прозореца. — Такова време не е имало. Ще се разоря. Само погледнете!

— Утре ще се проясни. Горе главата! Току-що ви платих наема, нали така?

Оставих го и се върнах в бунгалото.

Висях там докъм два часа, после изтичах в дъжда до закусвалнята отсреща и си поръчах няколко сандвича за обед. Като се върнах, позвъних на Нина. Казах й, че не знам кога ще се прибера.

— Работата сигурна ли е, Хари?

— Сигурна е. Отсега нататък и аз съм осигурен. Вече няма за какво да се притесняваме.

Искаше ми се да вярвам в това. Имах куп причини да се притеснявам.

— О, чудесно! — Радостната нотка в гласа й ме накара да се почувствувам пълно нищожество. — За какво те търсеше Джон толкова спешно?

— Ще ти кажа, като се върна. Не мога да говоря за това по телефона.

— Чакам те, Хари.

— Ще си дойда веднага щом се освободя.

В три без пет се обадих на Реник.

Почаках доста, преди да ми отговори.

— Хари? Тъкмо навреме. — Гласът му избоботи в ухото ми, беше доста възбуден. — Намерихме колата! Нали знаеш паркинга на Лоун Бей? Ще се видим там, тръгвай веднага. Аз потеглям.

С внезапно пресъхнало гърло и разтуптяно сърце му казах, че идвам.

До бялата TR—3 стоеше един полицай. Реник и двама полицаи, които не познавах, оглеждаха колата. Дъждът бе спрял, грееше слънце.

Като се приближих, Реник каза:

— Виж това, Хари. Имаме малко късмет — смачкан калник.

Двамата полицаи ме изгледаха, когато се приближих до Реник.

— Сигурен ли си, че е нейната? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Номерът на колата и на талона съвпадат. Нейната е, няма съмнение. — И като погледна другите двама, продължи: — Проверете за отпечатъци и не местете колата. Като свършите, оставете я, както е, и ми докладвайте. — После се обърна към мене: — Отивам у Малру. Идваш и ти. Този калник ми дава повод да поговоря с него. Ще отидем с твоята кола. Можеш да ме оставиш в управлението, като свършим.

Искаше ми се да предупредя Рея, че идваме, но нямах никаква възможност. След по-малко от десет минути бяхме пред дома на Малру.

Къщата беше зад високи стени. Като наближихме масивните дървени врати, едър мъж в гълъбовосива униформа излезе от портиерската будка наблизо и ни погледна въпросително.

— Идваме при мис Малру — каза Реник.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Няма я.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

— Не.

— Тогава май ще трябва да поговоря с мистър Малру.

— Ако нямате уговорена среща, не може.

— Лейтенант Реник от Градската полиция. Служебно посещение.

Човекът се стресна.

— Това е друга работа. Почакайте, лейтенанте.

Той влезе в будката. През прозорчето видях, че говори по телефона. Забави се малко, после излезе и отвори портата.

— Давайте направо, лейтенанте.

Стиснахме до една настлана с пясък алея. От двете й страни имаше морави и цветни лехи. Яркото съчетание на цветовете правеше внушително впечатление. Оттук се виждаше къщата. Беше ниска, в испански стил, с тераси и декоративен фонтан. Изглеждаше точно както трябва — като резиденция на един от най-големите богаташи в света.