Джеймс Чейс - Още един глупак

— Не се самозабравяй, малкия — каза ми тя с усмивка. — Никоя жена не може да бъде изцяло твоя. Онази вечер ми беше забавно с тебе, ама сега никак не ми е забавно.

Това беше мигът на просветлението. Можех да я убия. Можех да я имам насила, но тези думи ме накараха да се видя отстрани. Бяха като игли, забодени в балон.

Седнах. С трепереща ръка запалих цигара.

— Добре че не съм ти баща. Наистина съм доволен от това.

Тя се закикоти, пое дълбоко дима от цигарата си и го изпусна през тесните си ноздри.

— Защо намесваш баща ми? Просто си бесен, защото не съм играчка в ръцете ти, както си мислеше. Всички приказват едно и също, всички глупави, неуспели мъже със сексуални апетитчета. — Тя приглади дългите си коси, като ме гледаше насмешливо — Свършихме с това, няма ли да говорим за работата?

Мразех я по-силно, отколкото си бях представял, че мога да мразя някого.

С усилие отворих куфарчето и извадих листовете, където бях написал въпросите. Толкова силно ми трепереха ръцете, че хартията шумолеше.

— Аз ще те питам — казах, едва овладял гласа си, — а ти ще отговаряш.

— Няма защо да се притесняваш толкова, малкия. Нали ти плащат добре.

— Млъквай! — изръмжах аз. — Не ми трябват евтините ти забележки. — Започнах да й задавам въпрос след въпрос. Защо е отишла в „Пиратската колиба“? Как е изглеждала стаята, в която е била затворена? Как е изглеждала жената, която й е носила храна? Видяла ли е някой друг освен нея в онази ферма? И тъй нататък, и тъй нататък.

Отговаряше бързо и гладко. Нито веднъж не се запъна, не направи нито една грешка.

Карахме така два часа. По време на целия напрегнат разпит тя изобщо не сбърка.

— Ще се справиш — казах накрая. — Ако не променяш нищо и внимаваш за клопки, ще се справиш.

Тя ми отвърна с насмешлива усмивчица.

— Ще внимавам за клопки… Хари.

Станах на крака.

— Е, добре, значи сме готови за събота. В девет и петнайсет ще бъда в „Пиратската колиба“. Знаеш какво да правиш.

Тя се протегна на диванчето и стана.

— Да, знам какво да правя.

Погледнахме се в очите, после изражението й се смекчи и тя с усмивка запристъпва към мен, онова нещо светеше в очите й.

— Бедничкото ми момче — каза Одет. — Опипай ме, ако искаш. Всъщност нямам нищо против.

Почаках, докато се приближи, и й зашлевих един през лицето. Главата й се извъртя на една страна. После й зашлевих още един.

Тя отстъпи назад, вперила поглед в мен, ръцете й притискаха пламналите бузи, тъмносивите й очи святкаха.

— Гад! — изкрещя пискливо. — Ще си платиш! Гадняр мръсен!

— Махай се! Преди да съм те ударил пак.

Тя отиде до вратата, като поклащаше стройните си бедра. Там спря и се вторачи в мен.

— Добре че не съм ти жена — каза тя. — Наистина съм доволна от това.

После изведнъж се закикоти и като се обърна затича под лунната светлина по твърдия влажен пясък.

Почувствувах се такова нищожество, че ми идваше да се самоубия.

Като се събудих сутринта, времето беше на дъжд. Бях изнервен и притеснен. Всички подсъзнателни опасения за тази работа с отвличането загъмжаха в главата ми. Единствено мисълта за парите успокояваше разклатените ми нерви.

— Довечера ще се върна късно — казах аз на Нина, която приготвяше закуската. — Работата по преброяването на колите свършва тази вечер.

Тя ме погледна с тревога.

— Ще се видите ли с Джон днес?

— В понеделник. Ако имаше да ми съобщава нещо, щеше да се обади по телефона.

Нина се поколеба, после попита:

— Ще започнеш ли работа при тях, Хари?

— Сигурно. Много зависи от заплатата.

— Джон каза, че плащат добре — усмихна се тя. — Толкова се радвам. Наистина се бях притеснила за тебе.

— И аз се бях притеснил — рекох безгрижно. — Довечера ще взема колата. Ще вали.

— Много малко бензин е останал, Хари.

— Няма нищо. Ще я заредя.

По-късно отидох в бунгалото. Тъкмо си сложих банския костюм и Бил Холдън се появи на вратата.

— Здравейте, мистър Барбър — каза той. — Ще останете ли за другата седмица?

— Предполагам. Може би не за цялата седмица, но поне до четвъртък ще остана.

— Искате ли да се разплатим за тази седмица?

— Да оставим за утре. Забравил съм си портфейла в къщи.

— Добре, мистър Барбър, бива за утре.

Хвърлих поглед към сивото, надвиснало небе.

— Май ще вали. Ще се топна, преди да е започнало.

Холдън каза, че според него нямало да завали веднага, но не позна. Едва бях излязъл от морето и закапаха първите капки.