Джеймс Чейс - Още един глупак

— Ще се видим вдругиден вечерта — каза в мрака. — Засега довиждане.

И Одет си отиде, като ме остави в леглото, засрамен и ядосан на себе си и изпълнен с омраза към нея.

Щом чух, че вратата на бунгалото се затвори след нея, аз станах и спрях магнетофона. Извадих лентата и я сложих в кутийката й. Взех душ, отидох в дневната и изпих една след друга две чаши чисто уиски. Но нито душът, нито уискито ми помогнаха да потисна онова мръсничко чувство, което изпитвах, не намалиха и вината ми, че съм изневерил на Нина, докато тя работеше до изнемогване, за да ни издържа и двамата.

Сега тръгнах бавно от гаража към къщи, извадих ключа и отворих входната врата. Часовникът в коридора показваше единайсет и десет. Откъм хола дочух гласа на Реник и внезапния смях на Нина.

Спрях, изпълнен с колебание.

С Реник бяхме близки приятели от двайсет години. Бяхме ходили заедно на училище. Някога беше добър, честен полицай, а сега бе станал специален сътрудник на областния прокурор, важен пост за нашия град, имаше и голяма заплата. Ако се окажеше, че този план за отвличането нищо не струва, той пръв щеше да бъде замесен в разследването, а аз добре знаех, че не е глупак. Беше един от най-умните и проницателни следователи в града. Покрай работата си във вестника се бях запознал с всичките — Реник ги превъзхождаше. Ако той се заемеше с разследването, щях да си имам неприятности.

Овладях се, прекосих коридора и отворих вратата на хола.

Нина украсяваше голяма саксия, поставена на работната й маса. Реник се бе отпуснал в едно кресло и я наблюдаваше, между пръстите му гореше цигара.

Като ме видя, Нина пусна четката и изтича към мен. Обви шията ми с ръце и ме целуна. При докосването на устните и изпитах неприятно чувство. Все още помнех пламенните животински ласки на Одет. Нежно я отблъснах и с ръка около кръста й пресилено се усмихнах на Реник, който тъкмо се надигаше от креслото.

— Е, здрасти, Джон — казах аз и стиснах ръката му. — Забравихме се.

Полицаят винаги си е полицай. Гледаше ме втренчено и объркано, явно се досещаше, че нещо не е наред. Раздруса здраво ръката ми, а усмивката му бе крива като моята.

— Не съм виновен, Хари — каза той. — Цял месец бях във Вашингтон. Току-що се върнах. Как си? Чувам, че си намерил работа.

— Ами може да се нарече и така — отвърнах аз. — Все пак е по-добре от нищо.

Отпуснах се в едно кресло. Нина седна на страничната облегалка и сложи ръка върху моята, а Реник се върна на мястото си. Погледът му беше все така изпитателен, изучаващ.

— Виж какво, Хари, не можеш да продължаваш така — рече той. — Трябва да си оправиш положението. Мога да уредя оная работа с Медоус, ако искаш.

Гледах го, без да мигна.

— С Медоус ли? Какво да уредиш?

— Той ми е началник. Вече ти казах, че съм говорил с него за теб. Трябва ни човек за информационния отдел — ти си роден за тази работа.

— Така ли? Аз пък не съм съгласен. След това, което онези нищожества направиха с мен, няма да работя за градската управа и милиони да ми дават.

Нина ми стисна ръката.

— За бога, Хари, бъди разумен! — каза Реник. — Оная банда я няма вече. Това е голяма възможност за теб. Не знаем още каква ще е точно заплатата, но ще получаваш добри пари. Медоус е в течение на твоя случай, знае и каква репутация имаш като журналист. Ако ни отпуснат средства за още една заплата, мястото е твое.

Мина ми през ум, че това е възможност да се откажа от този номер с отвличането и да се установя на постоянна работа. Поколебах се, като си помислих за петдесетте хиляди долара. С тази сума можех сам да си бъда господар.

— Ще помисля — отвърнах. — Може онази банда да си е отишла, обаче аз все още не съм готов да се продам на градската управа. Все пак ще помисля.

— Не ти ли се струва все пак, че трябва да приемеш? — разтревожено попита Нина. — Работата е по вкуса ти, пък и…

— Казах, че ще си помисля — отвърнах рязко. Реник изглеждаше разочарован.

— Е, добре. Още не е сигурно, че ще ни отпуснат бройката, но ако стане, ще трябва бързо да решаваш. Има други двама, които напират за това място.

— Винаги е така — казах аз. — Благодаря за предложението, Джон. Ще ти се обадя, като реша.

Той сви безпомощно рамене, после се изправи.

— Добре. Аз трябва да тръгвам. Минах само да ти кажа. Звънни ми.

Когато той си отиде, Нина каза:

— Нали няма да отхвърлиш това предложение, Хари? Трябва да…

— Ще си помисля. Хайде да лягаме. Тя сложи ръка на рамото ми и рече:

— Ако им отпуснат бройка, искам да се хванеш там на работа. Не можем дълго да продължаваме така. Трябва да вземеш решение.