Джеймс Чейс - Още един глупак

Пияният залитна след нея, докопа ръката й и я дръпна към себе си.

— Ей! Я недей да си придаваш важности малката. Върни се. Ще ти купя за пийване.

Тя го плесна през лицето. Прозвуча като малка експлозия.

— Окей, значи си упорита — изръмжа той, сграбчи я през раменете и се опита да я целуне.

Трябваше да направя нещо. Одет се бореше с него, но личеше, че той е доста силен. Момичето имаше достатъчно ум да не се развика.

В жабката на колата винаги държах тежко джобно фенерче. Грабнах го. Беше дълго цял фут и ставаше за палка.

Бе доста тъмно и ние бяхме далече от единствената лампа над входа. Заобиколих и минах зад гърба му. Бях толкова изплашен, че дъхът излизаше със свистене през стиснатите ми зъби.

Като се приближих, Одет успя да се освободи. Пияният ме усети и се обърна.

Ударих го по главата с фенерчето и той рухна на колене. Чух как тя нададе задавен писък.

Пияният се разпсува и посегна към мен, но аз отново го ударих — този път много по-силно и като изръмжа, той се просна по очи в краката ми.

— Вземи колата ми! — извиках на Одет. — Давай! Ще те последвам с твоята!

— Да не си го наранил? — Тя бе вперила поглед в пияния на земята и стискаше главата си с ръце.

— Тръгвай!

Изтичах до колата й, качих се и запалих мотора. Ако някой излезеше от ресторанта и видеше този тип проснат тук, на лично място, хубавичко щяхме да загазим.

Докато обръщах колата на Одет, чух как заработи моторът на пакарда. Почаках я да излезе от паркинга и подкарах след нея.

Имаше достатъчно ум да се насочи към крайморското шосе. След около километър и половина я настигнах и й дадох сигнал да спре.

Пътят беше пуст. Дъждът се лееше. Слязох от нейната кола и изтичах до пакарда.

— Преобличай се! — извиках й аз. — След това ме последвай до паркинга на Лоун Бей. По-бързо!

— Лошо ли го удари? — попита тя, като посягаше отзад за роклята.

— Остави тая работа! Няма значение! Преобличай се! Няма време.

Изтичах обратно до колата й и се качих. Седях там, потях се и наблюдавах пътя, молейки се да не ни зърнат от някоя случайно минаваща кола.

След около пет минути, които ми се видяха цяла вечност, чух как изсвири клаксонът на пакарда и се обърнах. Тя ми махна. Запалих нейната кола и подкарах с голяма скорост към Лоун Бей. Тя ме следваше.

Непрекъснато поглеждах часовника си. Все още имахме достатъчно време да стигнем до летището. Беше на три километра от Лоун Бей. Продължавах да си мисля за пияния, питах се дали не го ударих прекалено силно. Но сега, след като бе минало всичко, вече не ми се виждаше чак толкова страшно. Ако изобщо се наложеше Одет да се разправя с полицията, този случай щеше да направи разказа и по-правдоподобен — стига да не бях ударил пияния прекалено силно и черепът му да не беше като яйчена черупка.

Лоунбейският паркинг обслужваше цяла колония от бунгала. Собствениците бяха превърнали градската градина в паркинг и там винаги беше пълно с коли. Бях почти сигурен, че мога да оставя колата на Одет и никой няма да я забележи. Като наближих, дадох знак на момичето да спре, после завих към парка.

Между колите имаше тесен проход, аз подкарах бавно по него със запалени светлини, като търсех къде да паркирам.

Изведнъж без предупреждение една кола пред мен даде на заден ход. Светлините й бяха угасени. Излезе бързо от редицата на другите коли и нямах никаква възможност да я избягна. Задната й броня се удари в калника ми и се чу стържещ звук на смачкан метал.

Миг стоях като парализиран. За това не бях и помислил — катастрофа. Тоя идиот щеше да ми поиска името и адреса, щеше да вземе номера на колата и веднага щяха да установят, че е на Одет. Кой бях аз, че да карам нейната кола?

Докато стоях там ужасен, с настръхнали коси, другият шофьор излезе от колата си.

За щастие в паркинга беше тъмно. Когато наближи, загасих светлините. Видях, че е дребен плешив човек, но чертите на лицето му не се виждаха ясно, което сигурно важеше и за моето лице.

— Съжалявам, господине — каза той с потрепващ глас. — Не ви видях. Грешката е моя. Само аз съм виновен.

Една едра жена също слезе от колата му. Тя отвори чадър и се присъедини към дребния човечец.

— Ти не си виновен, Хърбърт! — каза ядно тя. — Той не трябваше да се намъква така изневиделица. Не си признавай нищо. Чиста случайност.

— Мръдни колата си напред — казах аз. — Притиснал си ми предния калник.

— Не мърдай, Хърбърт! — заяви жената. — Ще извикаме полиция.

Студена пот се стичаше по гърба ми.