Джеймс Чейс - Още един глупак

Оставих слушалката и отидох до пакарда. Не бях особено горд от себе си, но такава беше работата. Парите бяха прекалено много, за да се грижа за гордостта си. Бях доволен, че заварих Нина заспала. Тази нощ почти не мигнах. Сякаш едва бях задрямал и телефонът иззвъня.

Сега слушах напрегнато гласа на Нина, която отговаряше.

Като чух бързите й стъпки по коридора, изтръпнах.

Вратата на спалнята се отвори.

— Хари. . . Джон се обажда. Иска да говори с тебе. Казва, че е спешно.

Отметнах чаршафа и намъкнах халата, който тя ми подаде.

— Кое е толкова спешно? Каза ли ти?

— Не. Търси теб.

— Добре. Идвам.

Отидох в дневната и вдигнах телефонната слушалка.

— Джон? Аз съм Хари.

— Здравей, драги — каза Джон. Гласът му звучеше възбудено. — Слушай сега, вземаме те на работа при нас и можеш веднага да се захванеш с нещо, което ще стане сензация. Идвай веднага при мен. Обаждам се от канцеларията на областния прокурор. За да ти е по-сладка работата, ще ти плащат сто и петдесет плюс разноските. Но това е без значение. Важното е, че ни трябваш, Хари, и то веднага. Напипали сме нещо, което ще смае света. Нали си чувал за Феликс Малру, френския милионер? Май са отвлекли дъщеря му. Само ако е вярно, господи боже! Ще бъде страхотно! Точно за тебе работа. Идвай веднага. Областният прокурор иска да говори с теб.

Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми.

— Ей, почакай малко — казах с несигурен глас. — Нали казах, че няма да работя за градската управа.

— За бога, Хари! — гласът на Реник се извиси с половин октава нагоре. — Ако се окаже това, което мислим, ще бъде най-страхотният удар, който е виждал Палм Сити. Не искаш ли и ти да си вътре?

Забелязах, че Нина стои на вратата и ме гледа. Ръката ми беше толкова хлъзгава от пот, че едва държах слушалката. Значи нещата бяха излезли наяве. Май са отвлекли дъщеря му . Ако работех за областния прокурор, поне щях да зная какви ходове ще предприемат. Колебах се три секунди и казах:

— Веднага тръгвам, Джон.

— Добре, добре… и побързай — каза Реник. — Чакам те.

Оставих слушалката.

— Какво има, Хари? — попита Нина.

— Не знам. Много е развълнуван за нещо. Не ми каза. Трябва да съм веднага при областния прокурор. Плащат сто и петдесет. От тази работа няма да се откажа.

— О, Хари! — Нина обви ръце около врата ми. — Толкова съм доволна. Сто и петдесет! Тя ме целуна. — Знаех, че ще се оправиш. Знаех…

Не бях настроен за любов. Потупах я по гърба и я отблъснах леко.

— Трябва веднага да отида.

Влязох в спалнята и се облякох набързо. Сърцето ми биеше така силно, че едва си поемах дъх. Значи Рея се оказа прекалено сигурна в себе си. Малру бе съобщил на полицията. Е, аз бях за губил. Нямаше да спечеля петдесет хиляди долара, но поне имах работа за сто и петдесет на седмица.

Както си връзвах вратовръзката, и замръзнах на място. Имах ли наистина работа?

Ако полицията откриеше, че съм замесен в това фалшиво отвличане, нямаше да се задържа на служба и пет минути. Навярно двата магнетофонни записа щяха да ме спасят от преследване, но нямаше да ми помогнат да си запазя службата.

В девет без пет бях при областния прокурор. Едно момиче ме заведе в кабинета на Реник.

— Влизай, Хари — каза той и се надигна иззад масивното бюро. Стисна силно ръката ми. — Радвам се, че си готов да свържеш с нас съдбата си. Няма да съжаляваш. Областният прокурор е тръгнал насам. Всеки момент ще бъде тук.

Седнах на страничната облегалка на едно кресло и взех цигарата, която той ми предложи.

— Защо са всички тези вълнения, Джон? — попитах, като се стараех да говоря с небрежен тон. — Каква е тази история с дъщерята на Малру?

На вратата се почука и в стаята надникна едно момиче.

— Мистър Медоус е тук, мистър Реник.

Реник се изправи.

— Хайде да вървим да поговорим с Медоус — рече.

Докато вървяхме по дългия коридор, той продължи:

— Внимавай как се държиш пред него. Свестен тип е, обаче е много докачлив. Знае всичко за тебе и се възхищава от работата ти и от начина, по който се измъкна от онази бъркотия. Изпълнявай си задълженията и няма да си имаш неприятности с него.

Спря пред една врата, почука и влезе.

Набит мъж с бяла като сняг коса стоеше до прозореца и си палеше пурата. Той хвърли поглед към нас. Пронизващите му сини очички ме огледаха от главата до петите. Беше около петдесетгодишен. Моравото му месесто лице, издадената брадичка и тънките сурови устни от пръв поглед говореха за крайната му безкомпромисност.