Джеймс Чейс - Подхлъзването

Ухилих й се и изстрелях колата от паркинга.

— Не напълно. След като те видях последния път нещата тръгнаха много трескаво. Когато те видях сега, разбрах колко много си ми липсвала. Какво прави?

— Бях във Флорида. Един добър стар джентълмен лапна по мен, когато ти замина за Венеция — тя се изкикоти. — Съпругата му дойде при него миналата седмица. Съпругите могат да бъдат ужасни, нали, Чад?

— Предполагам — завъртях колата и излязох от булевард „Рузвелт“. — Това ли е отклонението?

— Точно така. Спри при втория електрически стълб. Спрях до едно високо здание.

— Някъде да оставя колата? Ще прекарам нощта с теб.

— Не си поканен, но не предполагам, че това има някакво значение. Закарай я отзад. Ще те чакам на най-горния апартамент, мили. И бързай!

Оставих колата на едно свободно място зад зданието и взех асансьора за най-горния етаж.

Апартаментът на Глория се състоеше от една малка спалня и голям хол. Удобно нещо, но не чак да се възхитиш.

Тя ме очакваше, когато бутнах вратата и отворих. Беше си сменила облеклото и сега носеше лимоненожълт пеньоар. Изглеждаше толкова хубава, че се зачудих как по дяволите бях забравил въобще за нея.

— Влез и затвори вратата, Чад. Боже! Колко се радвам, че пак те виждам!

— Важи за двамата — казах, докато затварях и отивах към нея. Сложих ръцете си на бедрата й и я дръпнах към себе си. — Дълго време мина, Глория. Твърде дълго.

— Какво се случи, Чад? Беше ли толкова зла, колкото си мислеше?

— Достатъчно зла беше. Знаеш ли, че е мъртва?

— Прочетох го във вестника — облегна се, като притисна тялото си към моето и ме погледна в очите. — Значи имаш парите й, Чад?

— Имам някои от тях. Много от тях раздаде.

— Много?

— Достатъчно. Да не говорим за това. Има по-приятни неща за правене от разговарянето.

Беше време за закуска, когато Глория пусна бомбата си.

Мислих си, че силната утринна светлина показваше дефектите по-рязко, отколкото бях забелязал по-рано. Реших, че застарява. Тежкият, безразсъден живот, които водеше, пиенето, късните часове, твърде щедрото й, чувствено отдаване на мъже под път и над път започнаха да остават следи.

— Чад, скъпи, влюбил ли си се в някоя? — попита ме внезапно тя. Продължих да ям бърканите й яйца, които беше сложила пред мен, но избегнах погледа й.

— Не ставай любопитна, Глория.

— Помислих си само, че може би ти се иска да говориш за това. Знаеш, че за мен няма значение. Отдавна съм се отказала от надеждата да направиш честна жена от мен. Разкажи ми за нея, ако ти се иска.

Бутнах чинията си настрана и завъртях стола си с гръб към прозореца.

— Тя беше секретарката на Вестъл. Бях много влюбен, докато връзката ни продължаваше, но сега я заличих от съзнанието си — казах, като се опитвах да звуча небрежно.

— Бедни Чад.

Напрегнах се и погледнах нагоре.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна и потупа ръбата ми.

— Никога по-рано не ти се е случвало, нали? Винаги ти си бил този, който изоставя. Боли, нали, Чад?

Усмихнах се насила.

— Да. Откъде го знаеш, Глория?

— По-рано аз самата напусках мъжете. Сега те ме изоставят. Не съм така хубава вече.

— Дрън, дрън. Какво става с теб тази сутрин?

— Струва ми се, че ми се разхождаш върху гроба — тя отиде до огледалото над камината. — Изглеждам ужасно. Нищо чудно, че си лапнал, но — тази нощ беше много брутален, Чад.

— Хайде да изпуснем аутопсията — озъбих й се. — Ела и си изпий кафето.

Тя се върна, вдигна чашата с кафето и се опъна на кушетката.

— Хубава ли беше, Чад?

— Красива беше, не хубава. В нея имаше нещо, което никога не съм откривал в друга жена. Нещо, което никакви думи не могат да опишат.

— Не ми хареса гласът й. Трудна жена ли беше, Чад?

— Да, трудна беше — започнах да крача нагоре-надолу. — Кога чу гласа й?

— По телефона. Когато се върнах от Маями, се чудех какво е станало с теб и се обадих.

— Търсила си ме…? Тя не ми каза.

Глория повдигна елегантните си рамене.

— Не я упреквам.

— Каза ли й коя си?

— Нямах възможност. Каза, че те няма и тръшна слушалката, но лъжеше. Аз чух, че ти диктуваше някакво писмо. Внезапно почувствах студ.

— Какво искаш да кажеш? Диктувал съм писмо? Погледна ме и сините й очи се отвориха широко.

— Чад, скъпи! Защо изглеждаш така подплашен? Отидох при нея и седнах на кушетката.

— Кога си телефонирала?

— Преди няколко дни. Защо се вълнуваш така?

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — Извиках, неспособен да се контролирам. — Точно кога се обади?