Джеймс Чейс - Подхлъзването

Аз излязох в коридора, промъкнах се дебнешком до перилата и се наведох да погледна към хола. Тя стоеше в центъра на кръга долу и се ослушваше.

— Харгис!

Гласът й отекна из тъщата.

Почака малко, тръгна рязко към кабинета на Вестъл и го отвори, влезе вътре и остави вратата отворена. Отново чух упоритото дрънчене на звънеца в стаите на прислугата. Приближих се до стъпалата. Сега чух въртенето на телефонния диск. Слязох по стъпалата бързо и тихо. Когато стигнах хола, чух тръшването на слушалката върху вилката на телефона. Отстъпих зад някакви рицарски доспехи, когато тя нахълта обратно в хола. Движенията й бяха неловки. Почти чувах учестеното й дишане. Тя се огледа в тъмния, неприветлив хол. Сега се ослушваше като човек, дочул неясен шум, който го е стреснал. Наблюдавах я и се наслаждавах на нарастващия й ужас. Не бързах. Цялата нощ беше пред мен.

— Има ли някой тук? — извива тя с треперещ глас. — Харгис? Защо не ми отговаряш?

Последва я същата тежка тишина, озвучена единствено от часовника.

Тя сви сърдито рамене и се обърна към стълбите. После пак спря, погледна назад през рамо и се ослуша отново.

— Не може всички да са си отишли — каза тихо на себе си.

Обърна се напред и, вървейки бързо, прекоси хола и отиде до входната врата. Хвана голямата желязна дръжка и я дръпна. Но поради това, че я бях заключил, тя не помръдна.

Излязох тихо иззад бронята, докато тя неистово дърпаше вратата и заех място в средата на хола.

— Заключена е, Ив — промълвих меко.

Тя се завъртя на пети с остър и кратък вик. Облегна се на масивната врата и се вторачи в мен с разширени от страх сини очи и с ръка пред устата.

— Изглеждаш уплашена — казах аз. — Да не би съвестта ти да не е чиста, Ив?

— Защо ме гледаш така? — попита ме тя с дрезгав глас.

— Не можеш ли да предположиш? Чух нещичко за завещанието.

Тя се дръпна назад.

— Не зная какво искаш да кажеш, къде е Харгис? Звънях на Мариана. Къде е тя?

Усмихнах се.

— Аз им се разплатих и те всички си отидоха. Тук няма никой освен теб и мен, Ив. Сами сме. Заедно сме.

Чух как тя преглътна. Отдели се от входната врата и се запридвижва бавно и предпазливо около мен. Аз се завъртях, следвайки я с очите си.

— Уплашена ли си, Ив?

— Откъде накъде ще съм уплашена? Отивам си в стаята.

— Не още. Искам да приказвам с теб.

— Няма какво да ти кажа. Не би трябвало да сме тук сами заедно. Аз трябва да изчезна тази нощ.

— Не мисля, че ще успееш да излезеш. Много се съмнявам, дали ще напуснеш, Ив.

Излязох напред внезапно и бързо като й отрязах пътя към стълбището.

— Щях да забравя да те поздравя. Как се чувства човек, когато притежава къща, голяма като тази и има трийсет милиона, с които може да прави каквото си иска?

— Не съм виновна, че ми е оставила парите, нали? — пророни тя, почти останала без въздух. — Не беше моя грешка.

— Заедно с Лари ли решихте да ме изкусите да я убия или беше чисто твоя идея?

— Идеята беше твоя и ти го знаеш много…

— О, не, не беше. Не се учудвам, че сега не искаш да се жениш за мен. Лари ще напълни гащите от радост да те вземе обратно, за да ти харчи доларчетата, нали?

Тя се вцепени от натуралистичността ми и бледото й лице доби суров вид.

— Това ми бе достатъчно! Отивам горе да си приготвя багажа.

Усмихнах се срещу нея.

— Легит знае отлично, че ти и аз сме го извършили. Той беше тук днес следобед и ми разказа точно как сме го извършили.

Тя побеля.

— Лъжеш!

— И на мен ми се иска да е лъжа. Той е далеч по-умен, отколкото си мислех. Намерил е пясък във вътрешната гума. Пясък нямаше нито на мястото, където беше спряла колата, нито пък по пътя по скалата. Това му е подсказало, че се касае за предумишлено убийство. Подозира теб повече от мен. Ти имаш мотив, Ив. Той ме попита дали ти си ме уговорила да убия Вестъл. Ето колко се е доближил до теб.

Усетих как краката й се огънаха.

— А ти какво му каза? — попита тя с писклив глас.

— Казах му да го докаже. Не смятам, че може да го направи, но евентуално би могъл. Ако го направи, ще отидеш на стола заедно с мен.

— Опитваш се да ме сплашиш! Не ти вярвам!

— Няма нужда да ми вярваш. Ако той намери пролука в това алиби, ще разбереш достатъчно бързо колко е неприятно да те арестуват. Не смятам, че ще бъдат дружелюбни с теб.

— Той не може да го докаже!

— Надявам се да не го докаже. Успя ли вече да съобщиш добрата новина на Лари? Там ли беше през целия следобед?

— Това не те засяга! Отивам горе да си опаковам нещата.