Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Ти го обичаш още, нали? Ще го доведеш да живее тук, нали? Той знае ли нещо за убийството?

— Разкарай се! — отсече тя отстъпвайки назад.

— Не можеш ли да отгатнеш какво става в мислите ми, Ив? Опитвам се да реша дали ще бъде безопасно да те убия. Аз искам да те убия. Искам да сложа ръцете си на хубавата ти шия и да измъкна от тялото ти твоето последно измамно, лъжовно дихание!

— Ти не се чуваш какво говориш!

Започнах бавно да се приближавам към нея.

— Не мисля, че би било безопасно да те убия сега, но това не значи, че ще ти се размине така. Ако не беше ти, нямаше да убия Вестъл. Исках да бъда с теб, желаех те така, както никога не съм пожелал никого. Исках да се оженя за теб и ти ми обеща. През цялото време ти си се подигравала с мен. Не, ти няма да се отървеш.

Внезапно тя се спусна покрай мен и побягна към стълбите. Аз хукнах след нея. Когато стигна началото на стълбите тя се извърна бързо настрани и протегнатата ми ръка се плъзна зад рамото й. В следващия миг тя нахълта в кабинета на Вестъл.

Когато влязох в стаята, тя седеше зад писалището на бившата си господарка. Двамата вперихме погледи един в друг.

— Стоп далеч от мен! — извика задъхано тя. — Полудял си!

Ухилих й се.

— Смятам да те отуча да мамиш. Ще ти хвърля един бой. Ще ти съдера кожата от гърба.

Когато тръгнах към нея, тя светкавично издърпа едно чекмедже на бюрото. Вече протягах ръце към нея, когато тя измъкна пистолета. Това ме спря така, сякаш се бях блъснал в стена.

— Ела да ме съдереш — каза тя кротко и пръстите и се свиха около спусъка. Дулото гледаше в гърдите ми.

Двамата се фиксирахме свирепо. Изразът на омраза и отвращение в очите й ме порази.

— Май ти се изпари смелостта, а? — продължи тя. — Не мисли, че съм толкова глупава, че да се върна тук без никакво средство за защита. Доближи се малко и ще те убия.

Отстъпих назад.

Видът на пистолета и изражението на лицето й едва не ме парализираха.

— Да, Чад. Мамех те. И се подиграх с теб — каза тя. — Нищо не можеш да промениш. Много добре знаех, че тя ще ми остави всичките тези пари. Разчитах на нейното състрадание. Тя беше милозлива към всекиго. Особено ако е обикновен и грозен като нея. Когато ти се появи, видях своя шанс. Защо трябваше да чакам години, докато тя умре, щом можеше ти да я убиеш? — тя се наведе напред на стола. — Да се женя за теб? Аз те мразя! Мразех всяка секунда от мръсното ти чукане. Понякога се чудех дали всичките тези пари си заслужаваха мъчението да се преструвам, че те обичам. Е добре, сега ги имам и съм платила прескъпо за това. Ти не можеш да ги докоснеш. Тази къща също е моя. Сега се измитай! И стой далеч от мен! Кажи на Бърни Хау къде се намираш и той ще се погрижи да си получиш полагаемото. Не желая нищо твое тук да ми напомня за теб. Събирай си парцалите и се махай!

— Ще си платиш за това, Ив — изкрещях разярено. — Пази се! При първия удобен случай ще си го върна. Полага ти се и ще си го получиш!

— Вън!

Отидох в хола и през него до входната врата. Извадих ключа от джоба си, отключих вратата и я отворих. Погледнах назад през рамото си. Тя стоеше в рамката на вратата с насочен към мен пистолет.

— Лека нощ, Ив. Тази нощ няма да бъдеш сама. Призракът на Вестъл ще ти прави компания — казах аз и излязох навън, в тъмната влажна нощ.

Часът беше единадесет и тридесет. Барът на Джек беше претъпкан. Проправих си път през тълпата до бара, за да си поръчам четвъртото уиски.

Нямах къде да отида, нито какво да правя. Реших да се напия до смърт.

— Ало, Чад, скъпи…

Огледах се наоколо и видях Глория, която ми се усмихваше.

Дълго време стоях и я зяпах. Бяха минали повече от шест месеца, откакто я бях срещнал за последен път. Бях забравил за нея. Бях я видял през нощта преди да се оженя за Вестъл, и й казах, че ще се срещнем пак когато се върнем от медения месец. Тогава Ив направо я избута от мислите ми.

— Ах, Глория…

Тя се усмихна, като плъзна ръката си в моята и я стисна силно, приятелски.

— Не се ли радваш, че ме виждаш отново?

— Но, разбира се? Какво правиш тук?

— И аз искам да узная — тя се нацупи. — Въобразявах си, че едно хубаво момче ще дойде да се срещнем тук, но изглежда, че няма да дойде.

— Защо се безпокоиш? Намерила си вече хубаво момче. Хайде да излезем някъде, където ще можем да поговорим.

Тя кимна. Проправихме си път към изхода.

— Колата ми е ей там. Къде ще отидем, Глория?

— У нас — влезе в колата и се свлече на седалката до мен. — Третата вляво по булевард „Рузвелт“. Чад, скъпи, всичко ли си забравил?