Джеймс Чейс - Подхлъзването

— В момента там ли е?

— Да. Закуската й е била изпратена в стаята преди двадесет минути.

— Кой е номерът на стаята й?

— Сто петдесет и девет, първи етаж, отпред.

— Благодаря ви. Продължавайте да я наблюдавате.

— Разбира се, мистър Уинтърс.

Затворих телефона, запалих цигара, сложих си слънчевите очила и излязох на улицата. Спрях едно такси.

— „Палм Бийч котел“.

Хотелът имаше изглед към морето. Това бе най-реномираният и най-скъпият хотел в града. Спрях таксито пред входа на площадката пред хотела.

— По нататък ще вървя — казах на шофьора и платих. Пред главния вход бяха наредени на опашка много коли. Главният носач и малка армия от помощници обикаляха около колите, събираха бакшиши и се занимаваха с багажа на пристигащите. Бяха твърде заети за да ме забележат, когато минах край тях и се отправих към въртящата се врата.

Голямото фоайе беше също пълно със заминаващи гости. Пред рецепцията се бе събрала малка тълпа от тях. Всички носачи се занимаваха с багажите на гостите. Отидох до стълбището, без някои да ми обърне внимание.

Качвах се по стъпалата спокойно, като снех слънчевите си очила и ги задържах в ръка. Един келнер мина край мен по стълбите. Дори не ме погледна. Най-горе на стълбището имаше обширна площадка. Дълги и широки коридори тръгваха в няколко посоки от нея. Една указателна плочка със златни букви показваше къде е стаята на Ив.

По средата на коридора съзрях стая номер сто петдесет и девет. Пристъпих към вратата и почуках.

— Кой е? — попита Ив отвътре. Звукът на гласа й ми спря дъха.

— Телеграма, моля, мис Долън — извиках аз.

Чух раздвижване и се съвзех. Вратата се открехна. Наблегнах силно с рамото си. Бях вече в стаята и вратата бе затворена зад гърба ми, преди Ив да възстанови равновесието си.

Носеше бял копринен пеньоар. Нямаше ги очилата й, нито опънатата назад коса. Изглеждаше по-хубава, от когато и да било.

Тя се втренчи в мен с бяло като сняг лице. Долових писъка в очите й, преди да си отвори устата.

— Спри! — извиках остро. — Трябваше да те видя, Ив. Алибито свърши! Тя се дръпна назад, а ръката й се вдигна към гърлото.

— Лъжеш! Изчезвай, преди да извикам да те изхвърлят!

— Защо не ми каза, че някой е телефонирал онази вечер?

За пръв път видях нещо различно от ярост в очите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Една моя позната с питала за мен тогава, когато аз уж диктувах? Защо, по дяволите, не ми каза?

— Аз… забравих. Все пак, какво значение има това?

— Забравила си? Не мога да повярвам! Говорила си с нея, нали? Казала си й, че съм излязъл.

— Какво значение има? — отвърна тя нетърпеливо. — Трябваше да кажа нещо. Сега изчезвай и ме остави сама!

— Не може да си толкова глупава, да не разбереш какво означава това — опитах се да говоря със спокоен глас. — Блейкстоун трябва да е чул звъненето. А сигурно и Харгис?

— Предполагам. Използваш това като претекст да висиш на врата ми. Моля те, ще си отидеш ли?

— Предполагаш, че Харгис е чул? Не знаеш ли със сигурност какво точно вършеше ти, когато звънна телефонът?

Тя ме погледна остро.

— Току-що бях казала на Блейкстоун, че няма да го задържиш много дълго. Връщах се към кабинета, когато звънна. За щастие, не беше около минута по-рано. Щеше да развали ефекта от гласа ти, докато говореше на Блейкстоун.

— Харгис беше ли излязъл от стаята?

Тя се намръщи, после поклати глава.

— Тъкмо напущаше, но не бе излязъл.

— Значи и той е чул. Беше ли оставила вратата на кабинета отворена? Биха ли могли да чуят, като казваш, че ме няма?

— Предполагам. Но какво значение има това? Те знаеха, че ти не беше навън. Знаеха, че търся извинение да не бъдеш обезпокояван. За какво вдигаш толкова много шум?

— Господи! Ако магнетофонът записваше, а не възпроизвеждаше както бе в действителност, щеше да се запише и звука на телефонния звънец, а също и твоят глас!

Тя застина тихо, втренчена в мен.

— Но магнетофона не записваше! Той възпроизвеждаше твоя глас! Какво значение има това? Не би могъл да запише телефонния звън. Опитваш се само да ме сплашиш.

— Отвратителна, проста глупачка! Версията е, че машината е била на запис. Трябвало е да запише и твоя глас, и звъна. Не можеш ли да разбереш? Легит трябва само да открие, че телефонът е звънял, за да разбере, че магнетофонът не е записвал, а е възпроизвеждал. У него е лентата и той сигурно я е прослушвал отново, и отново, търсейки нещо непредвидено. Досега той сигурно я знае дори и отзад напред. Ако Блейкстоун му каже, че телефонът е звънял, веднага ще разбере, че го мамим. Не разбираш ли? Алибито вече не съществува!