Джеймс Чейс - Подхлъзването

Стори ми се, че й прилошава, и я сграбчих. За миг тя се облегна на мене, след това ме бутна назад.

— Не ме докосвай! — и отиде да седне на леглото. — Може и да не го открие.

— Смяташ ли, че можеш да заложиш на това? Смяташ ли да чакаш и да се надяваш, че няма да го разбере? Познавам го. Ще го открие. Той ми каза, че в алибито трябва да има някаква пукнатина, и е бил прав. Защо не ми каза, че телефонът е звънял?

Тя сключи ръцете си.

— Излезе ми от ума. Тогава не ми изглеждаше важно. Какво ще правим?

— Ще ти кажа какво ще правим: няма да харчим парите на Вестъл.

— Чад! Не говори така! Трябва да има някакъв изход. Какво ще правим?

Отидох и седнах на кревата до нея.

— Ще се махнем. Ще отидем колкото може по-далеч и колкото може по-бързо.

— Но къде? Ще ни намерят — те винаги ги откриват.

— Зная едно място, където може да не ни намерят. Ще дойдеш ли с мен, Ив?

Тя ме погледна с очи помръднали от ужас.

— Искаш ли ме да дойда с теб? След всичко, което ти казах?

— Не бих те питал, ако не исках. Сега вече нямаме нищо. Твоите трийсет милиона се изпариха. Сега трябва да избереш — Лари или мен. Мисля, че мога да те спася. Той не може. Желаеш ли да се бориш заедно с мен или искаш да опиташ самостоятелно?

— Ти къде ще отидеш?

— Хавана, след това Южна Америка. С късмет и, ако действаме бързо, бихме могли да се загубим в Южна Америка. Идваш ли с мен?

— Да.

Сграбчих я.

— Сигурна ли си? Ще започнем заедно нов живот. Можем да преодолеем този удар, Ив, ако се държим заедно. Но сигурна ли си?

— Да, Чад.

Дръпнах я към себе си и я целунах по устата.

Почувствах, че трепери.

— Облечи се и побързай — казах й, като я пуснах. — Остави всичките си неща. Нека хората от хотела да не разберат, че напускаш. Аз ще ида да събера всичките пари, върху които мога да сложа ръце. Върви в къщата, Ив. Отвори касата и вземи скъпоценностите й. Нищо от тях, освен диамантите, не е застраховано. Никой не знае какво е имала. Остави диамантите, но вземи останалото. В тази каса трябва да има неща за един милион долара и ние трябва да ги вземем. Ще те видя в къщата след три четвърти час. Аз ще купя самолетните билети. Легит сигурно още не е отишъл при Блейкстоун, но ние трябва да бързаме.

Тя кимна и започна да се облича.

— Ще се видим в къщата. Доближих се до вратата.

— Дръж си нервите! Ще ги бием, но трябва да побързаме.

— Да, Чад.

Тя ме погледна. Очите й бяха като дупки в чаршаф.

— Ние двамата заедно можем да преобърнем света — казах аз.

— Да, Чад.

Движех се нагоре по скалата. Бях нащрек, готов за изненади. Взех под наем един стар „Буик“ от един клиент на банката, собственик на гараж.

Познавах го добре и в неговата безлична овехтялост се чувствах в безопасност от дебнещите очи на ченгетата.

На задната седалка лежеше един куфар. Той съдържаше акции и пари на стойност сто хиляди долара, взети от банката и от сейфа в моя кабинет. Имах два самолетни билета за Хавана в джоба си. Бях готов да изчезна.

Забавих се малко повече, отколкото бях предвидил. Имах над петнайсет минути закъснение.

Портите на Клифсайд зееха отворени и аз преминах през тях без проблеми. Продължих нагоре по алеята. Нямаше и следа от колата на Ив, но това не означаваше нищо. Тя нямаше намерение да огласява факта, че си е у дома.

Оставих колата в един от гаражите и отидох пеша до къщата. Бутнах вратата и влязох в обширния, мрачен хол. Спрях и се ослушах. Никакъв звук не достигна до мен. Чудех се дали Легит беше идвал вече тук и дали не чакаше някъде в къщата, за да ни залови.

— Ив!

Гласът ми прокънтя нагоре по стълбището, по дългите коридори и изпълни въздуха в огромния хол.

Никакъв глас не отговори. Влязох в приемната, но и там бе мъртвило. Вдигнах домашния телефон и набрах номера на нейната стая. Никой не отговори на упоритото ми звънене.

Времето минаваше. Разполагахме с четиридесет и пет минути, за да стигнем до летището.

Излязох пак в хола.

— Ив!

Пак останах без отговор.

Студена бяс започна да се навдига в мен. Нова измама! Не бях изненадан. Това потреперване в нея когато я целувах беше ме предупредило за възможността да избяга отново.

Този път обаче нямаше да й се размине!

Върнах се в приемната и набрах номера на Морган.

— Тук е Уинтърс. Къде се намира сега?

— Моят човек току-що ми докладва, мистър Уинтърс — отговори Морган. — Когато вие напуснахте хотела, тя води разговор с хотел „Атлантик“, в Идън Енд. Моят човек познава оператора на Палм Бийч…