Джеймс Чейс - Подхлъзването

Ченгето се върна в хола, мина покрай мен и влезе в приемната.

— Няма никои в стаите на прислугата, сър. Да се кача ли горе?

— Да, поогледай. Не смятам, че той ще е тук, но може тя да е. Напуснала е хотела си преди един час. Мак е изпуснал да я залови само за десет минути. Виж дали не е в стаята си.

Значи те търсиха вече и Ив.

Тихичко излязох от моето скривалище и се вмъкнах в кабинета на Вестъл. Стоях зад вратата и се ослушвах. Чух ченгето да прекосява хола и да се качва по стълбите.

На бюрото се намираше магнетофонът на Вестъл. Отидох до него, взех го и тихичко излязох от кабинета. Отворих вратата към стаите на прислугата и тръгнах бързо по коридора към задния изход.

Стигнах до гаража. Отворих вратата на колата и сложих магнетофона на предната седалка. Не рискувах да паля двигателя на колата. Знаех, че звукът на мотора ще се чуе ясно в къщата. Пътят започваше със спускане по наклон. Клекнах под волана и освободих ръчната спирачка. Колата се заспуска надолу и излезе на алеята. Запази инерцията си до отдалечената желязна порта. Когато бях убеден, че съм вън от видимостта на къщата, завъртях ключа за запалването и включих на скорост. Когато двигателят заработи, натиснах педала за газта и изчезнах бързо от това проклето място.

Веднъж излязъл на пътя по скалата, карах по-внимателно. Още не бях готов за тристаметрово падане. Първо трябваше да свърша някои неща.

Стигнах до бараката на плажа няколко минути преди един и половина. Паркирах колата в гъсталака зад бараката. После натиснах бравата на вратата, но беше заключена.

Върнах се в храсталака и седнах облегнат на едно дърво. Зачаках. Знаех, че бях свършил пътя си. Изгубих и последната капчица надежда да избягам от полицията. Може би бих имал някакъв шанс, ако имах повече време, но при блокираните пътища, летище и ж.п. гара нямах надежда.

Вече не се и страхувах. Единственият път, когато ме беше обхванал страх беше, когато си въобразих, че имам нещо да губя. Сега, когато знаех, че всичко се изплъзна през пръстите ми, не давах и пукната пара как ще свърша.

Имаше две неща, които трябваше да направя: да се оправя с Ив, а след това — със себе си.

За мен беше важно да си разчистя сметките с Ив. Остатъкът от гордостта ми ми нашепваше, че никоя жена не беше ме мамила досега и изпитвах някакво задоволство, че тя ще е първата и последната. След нея нямаше да има никой.

Минути след два и половина видях малката сива кола да идва по пътя край пясъка.

Ив караше бързо. Без съмнение тя се безпокоеше да не остави любовника си да я чака.

Стигна до бараката, завъртя колата така, че да не се вижда от пътя, спря, взе един куфар от багажника, отключи вратата и влезе вътре.

Изправих се.

Обедното слънце беше ясно и силно. Под краката си усещах нагорещеният пясък.

Отидох тихо до бараката, бутнах вратата и я отворих.

На това място, мистър Харингтън, повече или по-малко, трябва да се намесите вие. Аз говорих непрекъснато повече от два часа. Смятам, че ви дадох една доста пълна престава за събитията, които доведоха до убийството на моята съпруга.

Мислейки за това сега, аз съм убеден, че нямаше да я убия, ако не бях се влюбил в Ив. Сигурно ви се струва, че се опитвам да се оневиня, но не е така. Ако нямах любовната връзка с Ив, нямаше в този момент да диктувам това признание за убийство. Щях да бъда доволен да се облагодетелствам с парите на Вестъл и щях да се примиря с несгодите на женитбата си с нея. Друго решение трябваше да потърся, когато разбрах, че нямам друг изход, освен да заговорнича срещу нея и да кроя планове как да се срещна с Ив.

Дори и тогава не би ми хрумнало да убия Вестъл, ако не бяха хитрите подмятания на Ив. Ако трябва някой да бъде обвинен за предумишленото убийство на Вестъл, това трябва да бъде тя.

Сега мога да кажа простичко и откровено, че аз убих и Ив. И толкова. Смятам, обаче, че това няма да е честно спрямо самия мен. Ако не бях я убил аз, тя щеше да убие мен. Признавам, че убих Вестъл със зла умисъл, но убийството на Ив беше при самозащита.

През цялото време тя беше с един скок преди мен. И когато влязох в бараката, пак си бе оставила един скок в аванс.

Може би тя ме чу и реагира светкавично. Предполагам, че ме е видяла през страничния прозорец, когато излизам от прикритието си. Не зная, но тя ме очакваше с лице към мен и с автоматичния си, девет и половина милиметров в ръка.

— Здравей, Ив — казах и затворих вратата след себе си.

Чудно е, как страхът прави жената ужасяващо грозна. Точно сега, стояща неподвижно, облегната на стената, тя беше толкова грозна, колкото беше Вестъл в най-тежките си моменти. Около очите й имаше тъмни кръгове. Костите на лицето й изпъкваха. Целият й вид беше неимоверно измъчен, а устата й беше една тънка и зла линия.