Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Продължавай дърдоренето си — отговорих, като вдигнах очи нагоре и го погледнах. — То няма да те доведе до никъде.

— Ще видим! Ще човъркам това алиби, докато се разпадне не парчета. Някъде по веригата му има пролука и аз ще я открия.

Излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си. Добрах се неуверено до прозореца и го проследих, докато тръгна.

По-късно взех колата и тръгнах към Идън Енд, където можех да бъда сам. Паркирах близо до пясъчните дюни, запалих цигара и се замислих дълбоко. Бях потресен. Знаех, че сега всичко зависеше от моето алиби. Бях убеден, че е желязно, иначе Легит щеше да поеме риска и да ме арестува.

Седях на слънце и разчепквах това алиби в детайли, като се опитвах да намеря пукнатини в него. Колкото повече го обмислях, толкова повече се убеждавах, че е непоклатимо.

Нямаше начин да го разчупят. Никакъв съдийски състав не би ме осъдил поради показанията на Харгис. Би било лесно да се убедят, че той ме мрази. Това беше достатъчно доказателство, че Харгис говори истината. Освен това, той би свидетелствал не само, че съм диктувал писма, но и че ме е видял в това време. Опасенията ми намаляха.

Легит блъфираше. Единствената му надежда беше в мистериозните заплахи, които трябваше да ме доведат до нервен срив. Е, добре, нямаше да стигне далеч с тази тактика. След като се бях уверил, че съм в безопасност, насочих мисълта си към Ив.

Сега бях сигурен, че тя ме беше измамила. Беше ме излъгала, че ме обича. Ловко ме бе окуражила да убия Вестъл, обещавайки ми да се ожени за мен и насочвайки ръката ми. Бях като марионетка. Знаела е през цялото време, че ще получи парите на Вестъл и е залагала на факта, че в последствие аз няма да посмея да я издам. С нея издавах и себе си. В това беше права. Тя можеше да се отърве с доживотна присъда, но аз нямах никакви съмнения относно моята съдба.

Изведнъж ми се прииска да обхвана с пръстите си хубавото й бяло гърло.

След ден-два тя щеше да напусне Клифсайд. Можеше да изчезне и никога повече да не я намеря. Това не трябваше да се случи. Трябваше да действам бързо. Трябваше да я наблюдавам. Познавах един малък човечец, които вършеше поверителни работи за банката и припечелваше по малко. Той можеше да бъде човекът за тази работа. Върнах се от Литъл Идън и отидох в неговото бюро.

Името му беше Джошуа Морган. Прашната му канцелария беше на най-горния етаж в един жилищен блок на една пресечка на булевард Рузвелт.

Малък човек „половин порция“, около петдесетте, с неподреден мустак, с обноски на работник в моргата и с грамадно чело, той приличаше на джудже.

Изглеждаше доволен да ме види.

— Имам една работица за вас — му казах, като седнах до бюрото му. — Искам да проследите една жена. Няма значение колко хора ще използвате. Наблюдавайте я денонощно. Искам да зная къде се намира по всяко време и във всяка минута на двадесет и четирите часа. Можете ли да го направите?

— Разбира се, мистър Уинтърс — зачервените му сиви очички ме изгледаха изпитателно. — Коя е госпожата?

— Госпожица е. Името й е Ив Долън. В момента живее в моята къща, Клифсайд, но очаквам да изчезне в следващите двайсет и четири часа. Тъмна е, носи очила и не е много за гледане. Вашите хора няма да я изпуснат. Освен прислугата тя е единствената жена, която живее в къщата.

Топ кимна и надраска нещо в един мазен бележник.

— Веднага ли трябва да започна?

— Да, това е идеята ми. Ако я изпуснете, виждате ме за последен път. Свършете си работата добре и ще получите хиляда долара. О’кей?

— Оставете я на мен, мистър Уинтърс. Няма да я изпуснем.

— Направете така, че дори и за миг да не се усъмни, че е под наблюдение. Това е важно.

Върнах се обратно в Клифсайд.

Харгис беше в хола.

Аз не му давах шанс да напусне работата си.

— Глася други неща — му казах. — Можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Смятам да замина тази вечер — отвърна той студено и се изправи. Усмихнах му се.

— Чудесно. Някой друг ще напусне ли?

— Всички — отсече той рязко и се обърна да изчезне.

Не бях съгласен с това. Главата ми се стегна в изблик на гняв.

— Гледай да оставят адресите си и ти остави твоя. Лейтенант Легит може да ви потърси пак. Мис Долън ще уреди заплащането ви. Вътре ли е тя?

— Не, сър. Тя каза, че ще се върне по някое време след шест.

Внезапно осъзнах, че Ив остава сама в тази къща и няма вероятност някой да й се притече на помощ. Студена и жестока злоба ме обхвана, когато си помислих какво щях да направя с нея.