Джеймс Чейс - Подхлъзването

— След малко ще се върнем на този въпрос. Сега искам да поговорим за това ваше алиби.

— Алиби? Вие да не би да мислите, че аз имам нещо общо със смъртта на Вестъл? Нима…

Той изгаси цигарата си и каза:

— Когато някоя жена е убита, съпругът й автоматично става първият заподозрян.

— Но това е нелепо! — с усилие вмъкнах гневна нотка в гласа си. — Откъде знаете, че е било убийство?

— Тук ли е вашият магнетофонен запис?

— Какъв запис? За какво говорите?

— Снощи между девет и десет сте диктувал писма. По същото време е била убита мисис Уинтърс. Записът е вашето алиби, нали така? Искам да го видя.

— Съжалявам, лейтенант, но той съдържа няколко търговски писма. Те още не са напечатани.

— Ще дам да направят копие от записа и ще ви го върна. Къде е той? Поколебах се и свих рамене.

— Държите се по необичаен начин, но смятам, че е по-добре да ви го дам, щом толкова ви е нужен. На машината е.

Топ стана, отиде до магнитофона, отвори капака и взе завършената ролка.

— Надраскайте инициалите си на края на лентата — каза той. — Ей тук. Взех един нож за писма и внимателно надрасках инициалите си на тясната лента.

Топ стана, изсумтя и пусна ролката в джоба си.

— Добре. — Седна отново. — Разбрах, че вие и Харгис не се разбирате много.

— Не. Той не ме обича, нито пък аз имам полза от него, какво да се прави?

— Той ми каза, че ви е видял в тази стая в девет часа и десет минути и отново в девет и двадесет.

— Да. Донесе ми кафе, а след това ми се обади за мистър Блейкстоун. Какво значи всичко това?

— Какво значи това ли? — лицето му стана твърдо като кремък. — Знаеш много добре това, което и аз зная! Ти си убил жена си и искам да зная как си го направил!

Седях неподвижно, вторачен в него. Усещах как кръвта ми бавно се изцежда от лицето ми. Студените куки на страха се забиха в червата ми и ги задърпаха.

— Не съм я убил! — чух се да прошепвам.

— О, да, убил си я! Това е нещо, за което залагам живота си — каза Легит. — Още в момента, когато я видях с теб, разбрах, че си е хванала белята. Зная всичко за теб, Уинтърс! Зная какво е отношението ти към жените. Нямаше да се ожениш за Вестъл, ако тя нямаше пари. Не можа да получиш от нея това, което искаше и я уби. Как го направи? Само това искам да знам.

Посъвзех се. Той блъфираше. Не можеше да докаже нищо. В това бях сигурен. Трябваше само да запазя самообладание и той щеше да се оттегли.

— Добре. Щом сте толкова сигурен, че аз съм я убил, продължавайте в този дух и ме арестувайте — казах му, като се наведох напред и се вгледах в очите му.

Той изпъна масивните си крака, а широкото му месесто лице внезапно доби сънен израз.

— Ти си хитър, Уинтърс, но не достатъчно. Сигурен съм, че си я убил, но не мога да си обясня как си бил едновременно на две места. Този разговор си остава неофициален. Вестъл Шели ми беше приятелка. Познавах я от години. Имаше си своите недостатъци, понякога не беше лесно да се разбереш с нея, но ми се нравеше. Освен това я съжалявах. От парите си не получаваше много радости. Би дала всичките си пари за някой мил поглед. Отнасях се към нея както към приятел. Трябва да ти кажа, че никой не може да убие мой приятел безнаказано. Ти се оказа хитър, Уинтърс, но аз ще те прикова към стената. Не си прави илюзии за това.

— Ти си луд! — извиках, като ударих с юмрук по бюрото. — През цялата вечер работих тук. Попитай Харгис и Блейкстоун! Те ме видяха!

Опитвах се да овладея гласа си, но той се извиси във вик.

— Не можеш да го лепнеш на мен, Легит, и много добре го знаеш!

— Ти вече направи една грешка. Сигурен съм, че ще направиш и други. Вие, умните мошеници винаги правите грешки. Аз имам търпение и ще чакам. В този момент ти си спокоен. Признавам го. Убеден съм, че ти си я убил, но имаш, както се казва, желязно алиби. Не претендирам, че зная как си успял да бъдеш на две места едновременно, но ще го разбера и тогава се смятай седнал на електрическия стол.

Хвърлих му свиреп поглед. От какво да се страхувам? Той призна, че в тази игра аз съм победителя. Да предположим, че той е уверен, че съм убил Вестъл. Какво значение имаше това, щом не можеше да го докаже?

Седнах назад, опитвайки се да си отдъхна.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм я убил? Кажи ми го!

— Добре, ще ти кажа. Ти си планирал убийството да изглежда като нещастен случай. Идеята ти е била следната: когато жена ти кара надолу по скалата, гумата от далечната й страна е трябвало да се спука, колата да изгуби контрол, да завие надясно и да падне от скалата. Ти си я чакал в гаража. Ударил си я по главата, взел си я в колата и си тръгнал към първия опасен завой. В багажника си имал спукана гума. Спрял си. Сменил си здравата гума със спуканата и си насочил колата към ръба на пропастта. Това е, което си направил, нали?