Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Казах му го. Казах му още, че ти диктуваше писмата си в момента на нейната смърт. Казах му, ако не вярва на моите думи, да попита мис Долън и Харгис. Сметнах, че е по-добре да те уведомя, Чад. Струва ми се, че този човек не те обича много.

— Беше много близък с Вестъл. Естествено, че скърби за нея.

— Това е всичко. Трябваше да ти кажа. Мисля, че той просто се намира на работа. Обясних му, че жена ти караше много бързо. Злополуката вероятно е станала няколко секунди след като се разминахме. Това ме кара да се чувствам зле. Аз може би…

— Ти не би могъл да направиш нищо. Благодаря ти за обаждането, Райън. Няма за какво да се безпокоиш. И двамата знаем, че не съм имал нищо общо със смъртта на Вестъл. Вероятно ченгето ще се откаже от идеята си, след като е говорил с теб.

— Надявам се. Можеш да разчиташ на мен. Ще се навъртам наоколо. Ако имаш нужда, обади се.

Благодарих му и затворих телефона.

Станах, приближих се до прозореца и се загледах в просторната градина.

Бях чакал нещо да се случи. Ето, че се случи. И така, Легит вече се чудеше дали не играя роля в смъртта на Вестъл. Това беше твърде умна хипотеза от негово страна. Задавах си тревожния въпрос дали не бях го подценил. Е, добре, нека да подозира каквото си иска. Скоро ще се изправи срещу стена в разсъжденията си. След като бе говорил с Харгис и Ив, трябва вече да е разбрал, че няма начин да ме улови на въдицата си.

Часът беше дванадесет без двадесет. Погледнах през прозореца и видях някаква кола, спряла на асфалта пред къщата. На волана седеше полицай.

Уплаших се. Легит беше пристигнал!

Докато минутите се влачеха бавно, проблесна нова мисъл в главата ми. По дяволите, това бе въпрос на живот и смърт. Ако не си контролирах нервите, загивах. Бутнах назад стола си и отидох бързо до шкафчето с напитките. Налях си порядъчна доза уиски и я излях в гърлото си. Върнах се бързо обратно, седнах на бюрото и придърпах някои книга към себе си.

Опитах се да започна да работя, но въпреки че очите ми следяха напечатаните на машина думи върху листа, смисълът им не достигаше до мен. Седях си така, загледан в листа и чаках. Мина три четвърти час, преди да се почука на вратата и Легит да се озове пред мен.

— Добро утро, лейтенант — казах бодро, като се изправих на крака. — Не стойте до вратата. Ще пиете ли уиски.

Самият аз се изненадах да чуя спокойния си глас.

Той ми хвърли един твърд, търсещ поглед, после дръпна стол пред бюрото ми и седна. Масивното му тяло принуди стола да изпука, докато се наместваше.

— Не, благодаря.

Бутнах кутията с цигари през бюрото. Усещах пронизителният му поглед. Чувствах очите му, които ме изследваха нахално. Това ме ядоса.

Защо трябва да се страхувам от това едро и бавномислещо ченге? Сега струвах шестдесет милиона долара. Притежавах тази къща-палат. Имах собствености по цялата страна. Само до преди шестнадесет месеца аз печелех по-малко, отколкото той сега. Не доказваше ли това, че аз съм много по-умен, отколкото той би могъл да бъде някога?

Наблюдавах го, докато си палеше цигарата, след това и аз запалих моята.

— Открихте ли как е станала злополуката, лейтенант? — попитах го след дълго чакане, тъй като той гледаше безмълвно в тавана.

— Предната гума откъм шофьора се е спукала.

— А-ха — погледнах към ръцете си, за да скрия тържествуващия израз в очите ми.

— Разбрах, че сте бил в тази стая от девет до десет часа снощи, мистър Уинтърс?

Вдървих се и погледнах към него.

— Защо? Тук бях. Диктувах писма, а след това работихме с моят брокер, докато се обади мисис Хенеси.

— На магнитофон ли диктувахте?

— Да, но какво общо има това със злополуката, лейтенант? Не разбирам на къде биете.

Твърдият му поглед ме прониза.

— Не е било злополука.

Сърцето ми се преобърна.

— Не е злополука ли? Но разбира се…

Той се облегна назад.

— Било е предумишлено убийство, мистър Уинтърс.

Часовникът на бюрото ми зацъка шумно в тишината, която последва.

Мисълта ми се мяташе от една на друга страна, като мишка в капан. Как е разбрал това толкова бързо? Бях ли оставил някаква насочваща улика? Знаеше ли той, че аз съм убиецът? Дали бях сторил фатална грешка? Щеше ли сега да ме арестува?

Не знам как, но успях да запазя контрол върху изражението си. Бях длъжен да кажа нещо, което щеше да прозвучи правдоподобно и то веднага.

— Убита? Не може да мислите така!

— Напротив. Била е убита.

— Но как го разбрахте?