Джеймс Чейс - Подхлъзването

Лицето му се стегна.

— Полиция?

— Лейтенант Легит. Изглежда, че и той е бил на срещата. — Запалих цигара. Ръката ми трепереше силно. — Той е близък на Вестъл. Ще взема колата си и ще тръгна надолу по пътя да видя дали не се е случило нещо. Абсолютно съм убеден, че това е фалшива тревога, но, все едно, по-добре да видя.

— Колата ми е навън. Ще дойда с теб.

Прекосихме приемната, и когато отворихме врата на хола, се появи Ив.

— Мисис Хенеси мисли, че мисис Уинтърс може да е претърпяла злополука. Лейтенант Легит е на път за тук. Отивам надолу по пътя да видя дали се е случило нещо.

Лицето на Ив беше безизразно.

— Надявам се да няма нищо лошо. Мисис Уинтърс е стабилен шофьор.

— Все пак отивам.

— Има ли нещо за мен?

— Може ли да подредиш в моя кабинет. Има някои книжа за съответните папки.

Очите ни се срещнаха. Тя знаеше какво имам предвид. Ония вещи в чекмеджето на бюрото трябваше да изчезнат.

Блейкстоун беше минал през хола и отворил предната врата. Гледаше ме нетърпеливо.

— Колата, — пошепнах на Ив — мокра е. Направи нещо за нея. Обърнах се и се присъединих към него до вратата.

— Вали ужасно — каза той, като се пъхаше в дъждобрана си. — Хайде, няма да ни отнеме и пет минути. Последвах го в тъмнината.

В заслепяващата светлина на два прожектора, монтирани на един авариен камион и под леещия се дъжд, десет полицейски служители и двадесет пожарникари се силеха да вдигнат тялото на Вестъл нагоре по скалата.

Беше опасна работа. Трима пожарникари се бяха спуснали долу, вързани с въжета.

Колата се бе заклещила между два масивни обли камъка, на около седемдесет метра надолу, пред лицето на скалата. Всеки метър от пътя беше застрашителен. Хлабави камъни и скали с добър размер бяха готови да се стоварят при най-леко докосване.

Седях в колата на Блейкстоун, с горяща цигара между пръстите ми, а тялото ми беше студено и трепереше.

Блейкстоун седеше до мене. Не говореше, но пушеше и се взираше навън през обливания от дъжда прозорец. Наблюдаваше малката група полицаи, които надзъртаха надолу през ръба на скалата.

Точно зад нас беше Ив в своята кола. Беше постъпила твърде умно да вземе колата си и да дойде след нас. Сега вече мокрото й и окаляно състояние не можеше да бъде подозрително.

Много силно ми се искаше да отида при нея, но знаех, че това ще бъде опасно. Затова си седях мирно, чакайки, и мисълта ми оглеждаше всяка подробност от последните два часа, като се опитвах да се уверявам, че не съм направил грешка.

Една висока, широкоплещеста фигура изпъкна отпред, облягайки се на колата и взирайки се в мен през прозореца.

— Мъртва е. Току-що я намериха.

Насилих се да погледна нагоре и да срещна твърдите му сини очи.

— Не мислех че може да бъде жива — казах бавно. — Надявам, се че е станало бързо.

Усетих очите му да ме пронизват.

— По-добре вие да се върнете в къщата. Няма смисъл да стърчите тук наоколо. Можете да оставите всичко на мен.

— Благодаря.

Погледът му се премести от мен върху Блейкстоун.

— Кой е той?

— Райън Блейкстоун, моят брокер. Беше с мен тази вечер.

Трябваше да си откъсна езика, щом казах това. Разбрах че направих грешка. Не трябваше да предлагам алиби докато той не ми го поиска. Кимна и се дръпна назад.

— О’кей, мистър Уинтърс. Ще се видим на сутринта.

— Ще ви чакам в къщата.

— Искаш ли да тръгвам, Чад? — попита Блейкстоун, когато Легит се върна на края на скалата.

— Добре.

Обърнах колата и спрях успоредно на колата на Ив.

— Не можем да направим нищо, мис Долън. Вестъл е мъртва. Аз се връщам. По-добре идвайте и вие. — Потеглих за да й спестя мисълта да каже нещо, което Блейкстоун може да чуе, и карах към къщата в мълчание.

Блейкстоун не пожела да влезе. Каза няколко съчувствени думи, добави, че ще се занимае с фирмата на Байленд и си тръгна.

Отидох в кабинета си. Седнах. Краката ми бяха омалели и лошото чувство на шока ме владееше. С неспокойна ръка си налях уиски и го глътнах.

Ив влезе и затвори вратата.

— Какво направи с комбинезона? — я попитах.

— Суши се в моята стая. Ще го сложа пак в гаража — първата ми работа утре сутринта.

— Сигурна ли си, че Харгис и Блейкстоун са уверени, че аз бях в кабинета?

— Да. Беше толкова добре, че и аз самата почти вярвах, че ти самият си там.

— По-добре кажи на Харгис, че Вестъл е мъртва.

— Да.

Станах несигурно на краката си. Желаех да ме успокои с ръцете си.

— Свободни сме, Ив. Разбираш ли го?