Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Да, аз съм. Какво мога да направя за вас?

— Очаквам Вестъл. Мис Долън ми каза, че е тръгнала преди половин час. Не е дошла още тук.

— Ще пристигне до няколко минути — отговорих, като с шестото си чувство усещах, че Блейкстоун слуша и наблюдава напрегнато. — Нощта е лоша. Вероятно кара бавно.

— Шофьорът й не е ли с нея?

— Не, Кара сама.

— Никога не се е бавила повече от двайсет минути докато дойде. Вече закъснява чувствително.

— Успокоите се. Ще дойде. Струва ми се, че закъсня малко още с тръгването си. Сега съм много зает, мисис Хенеси. Ще трябва да ме извините.

Изглежда, че това беше най-глупавата линия на поведение от моя страна. Исках да успокоя страховете й. Явно най-лошият начин да направя това беше като говоря с небрежен тон. Разбрах грешката си, когато тя ми се сопна:

— Може да е претърпяла злополука. Тя желаеше да бъде тук преди идването на мистър Стовенски. В действителност той е принуден да я чака. Този път по скалите е много опасен. Тревожа се много. Смятам, че трябва да се обадя в полицията.

Сърцето ми се преобърна. Помислих си за напоения комбинезон в чекмеджето, за колата на Ив, мокра, кална, с нагорещен от бързането по стръмния път двигател. Помислих си за възможността да има белези от кръв по пътя, за които досега се надявах, че ще имат достатъчно време да бъдат измити от дъжда. Ако тази дърта кучка докара полицията тук горе, преди да съм готов за нея ще се забърка страшна каша.

— Тревожите се за нищо — отвърнах остро. — Ако не дойде у вас до двадесет минути, обадете ми се пак.

— А в това време тя може да лежи някъде наранена — раздразнението в гласа й го правеше достатъчно писклив, за да го чуе и Блейкстоун. — Никога не бях виждала такова дебелоочие.

— О’кей, о’кей, ще отида да видя дали има неприятности — отвърнах аз, като се опитвах да не показвам гнева си. — Обадете се тук, ако пристигне преди да съм се върнал. Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоите.

Тя започна отново да обяснява колко е опасен този път и колко много се безпокояла, но аз безцеремонно я прекъснах:

— Обадете ми се пак — отсякох и тръшнах слушалката.

Блейкстоун ме гледаше изпитателно. Усетих гъделичкаща вадичка пот по лицето ми. Опитах се да овладея изражението си, но разбрах че не ми се удава.

— Тази проклета, дърта кокошка, мисис Хенеси е започнала да се тревожи за Вестъл. Вестъл имала среща с нея, но все още не била отишла. Мисис Хенеси смята, че е претърпяла злополука. Това е безсмислица, разбира се. Няма да се изненадам, ако Вестъл е променила плановете си и е отишла на някое кино.

Изражението на Блейкстоун ме уплаши. Изглеждаше сериозно разтревожен.

— Това е много опасен път, Чад, а, както ти казах, тя караше бързо.

— За Бога, не започвай и ти. Вестъл познава този път и със затворени очи. Знае много добре колко да рискува — пресегнах се към един лист, на които бях правил някакви пресмятания. — Хайде да се захващаме за работа. Погледни тези числа.

Той пое листа неохотно.

— Наистина ли не мислиш, че трябва да излезем и да видим дали не се е случило нещо лошо, Чад?

— Хващам се на бас, че е отишла на някое кино, къде ще ходим? Навън вали ужасно.

Той се загледа в мен и присви устни.

— Добре, Чад. Тя е твоя жена.

— Престани да се занимаваш с дребни работи! — прекъснах го. — Дай да вършим нещо полезно!

Веднага щом се концентрира върху числата, той забрави да се тревожи за Вестъл. През следващите двадесет минути ние разисквахме различните гледни точки за предстоящата сделка и както обикновено намирах съветите му за правилни.

Тъкмо щях да му налея още една чаша, когато телефонът иззвъня.

По израза на лицето му разбрах, че мисълта му е отскочила обратно към Вестъл. Той ме изгледа остро.

Вдигнах слушалката.

— Говори лейтенант Легит. Имате ли новини за мисис Уинтърс?

Облизах пресъхналата си уста. Разбрах, че лицето ми променя цвета си. Обърнах се настрани и се присегнах за цигара, за да не може Блейкстоун да следи изражението ми.

— Не съм чул нищо. Очаквах…

— Намирам се у мисис Хенеси — прекъсна ме Легит. — Жена ви още не се е появила. Закъсняла е четиридесет минути. Веднага тръгвам към вас.

— Няма нужда да правите това. Ще изкарам моята кола…

Но той вече беше прекъснал.

Трябваше да положа страхотни усилия за да запазя гласа си спокоен.

— Съжалявам, Райън — казах, като ставах прав, — но ще трябва да прекъснем работата. Вестъл още не е пристигнала и полицаите идват насам.