Джеймс Чейс - Подхлъзването

Мощните фарове осветиха мантинелата. Гумите се качиха на тревния ръб, лъскавият радиатор удари оградата. Чу се силен звук на удар на метал с метал. Колата се надвеси за миг над пропастта и като в забавен кадър премина ръба на скалата.

Стоях и слушах ударите от падащите откъртени скали. Чувах трясъците на блъскащата се в тях кола, която продължаваше да пада надолу. Затичах се до зеещата дупка в оградата и погледнах надолу.

Колата беше паднала около седемдесет метра под мен и сега лежеше върху грамадна обла канара. Докато гледах към нея, внезапно трепна едно езиче на пламък изпод капака на двигателя. Само след миг колата представляваше разпалена, бушуваща пещ.

Когато прехвърлях крака си през прозореца, чух собствения си глас да казва:

— Имайки предвид нашият телефонен разговор и вашето писмо с днешна дата, потвърждавам плановете, които съставихме и очаквам да чуя вашето мнение за бъдещите планове и за развитието на дискутираната собственост в Идън Енд…

Това беше най-насърчителния звук, който бях чувал някога.

Ив стоеше до бюрото и ме гледаше. Очите й бяха неестествено уголемени. Лентата на магнетофона се движеше спокойно и равномерно и гласът, който щеше да установи моето алиби, продължаваше да говори.

Прекрачих в стаята. Комбинезонът, който носех, беше напоен с вода и кал. По обувките ми се стичаше кал. Ръцете ми бяха мръсни до лактите. Ив взе кърпа и голяма чиста гъба, която стоеше на бюрото и ми ги хвърли.

— Бързо! Бързо! Чака те повече от половин час. Остават още само две минути от лентата.

Избърсах нервно лицето и ръцете си. Дръпнах ципа и отворих комбинезона.

— Как изглеждам?

Тя кимна с глава успокоително.

— Сложи си сакото.

Взех от нея сакото си и го навлякох. Избърсах си обувките с гъбата и се сресах. Чувствах краката си толкова халтави, че едва стоях на тях. Тя ми подаде чаша, пълна до половина с доброкачествено уиски.

— Изпий го бързо!

Беше помислила за всичко. Питието опари гърлото ми, но прекрати треперенето на мускулите.

— Избърши лицето си.

Използвах кърпата, поех цигарата, която тя пъхна между пръстите ми и се наведе напред, за да ми я запали.

— Всичко наред ли е, Чад?

— Да. Добре ли е всичко при теб?

— Да. Започнах да се тревожа. Ти ужасно закъсня, но тук всичко стана така, както го беше предсказал.

Почувствах прилив на триумфиращо облекчение да минава през мен.

— Добре, готов съм.

Тя направи вързопче от кърпата, гъбата, комбинезона и шапката ми и ги бутна в дълбокото чекмедже на бюрото.

— Ще изключа това нещо.

Тя натисна стопа на магнетофона. Внезапната тишина, връхлетяла в стаята беше по-страшна и от трясъка на гръмотевица.

Поех си дълбоко въздух, прекосих стаята и отворих вратата. Блейкстоун седеше в едно кресло и прелистваше списание.

— Извинявай, Райън, не смятах да те задържа толкова дълго.

Той се усмихна печално.

— Няма нищо. Толкова ли много работиш у дома си?

— Точно сега ми се струпа много работа. Влез вътре.

Когато Блейкстоун влезе в кабинета, Ив се измъкна покрай нас и мина през гостната в хола.

— Едно питие, Райън?

— Добре, ще пийна още едно. Мис Долън се погрижи за мен вече.

Той седна на един стол до бюрото ми.

— Видях жена ти в „Ролса“, когато се качвах нагоре. Кара дяволски бързо. Уплаши ме.

— Познава пътя дори гърбом.

— Но тя не караше назад — каза Блейкстоун сериозно. — Караше си напред… дяволски бързо! — като видя, че не ми харесва това, което говори, той повдигна леко рамене и продължи. — Хубаво местенце си имате тук.

— Не е лошо, нали? — подадох му чаша уиски и седнах зад бюрото. — Добре, че дойде, Райън.

— Надявам се, че имаш нещо хубаво за мен? Каква е сделката?

— Фирмата за уреди на Байленд. Това говори ли ти нещо?

— Разбира се. Направиха куп пари за някого. Самият аз имам малка част от техните акции.

— Те ще стигнат тавана, Райън. Мислех, че ти и аз…

Телефонът звънна остро и пронизително и ме накара да подскоча.

Мисълта ми се насочи към Вестъл.

— Извини ме. Ще се обадя — казах и вдигнах слушалката.

— Мисис Хенеси е на линията — прошепна гласът на Ив. — Пита за Вестъл, казах й, че е на път към нея, но тя настоява да говори с теб.

Бях забравил за мисис Хенеси и за пореден път в момента ме обля гореща вълна.

— Добре, свържи ме — опитах се да удържа гласа си спокоен. Чу се изщракване, след това дрезгавият глас на мисис Хенеси забръмча в ухото ми.

— Мистър Уинтърс?