Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Тогава аз ще ви платя сега. Искам вие и останалият персонал да изчезнете оттук до един час.

Той ме стрелна с безизразния си поглед.

— Много добре.

— Нека всички да дойдат в моя кабинет след четвърт час.

След като всички минаха през моето бюро разбрах колко много слуги беше наела Вестъл. Бяха общо тридесет души, включително и петима китайци градинари.

Това беше една неприятна малка церемония. Бях намерил книгата за надниците на Ив в нейното бюро и на всекиго от тях дадох пари за две седмици. Те преминаваха покрай бюрото ми, вземаха си парите и излизаха. Никои от тях не ме погледна в очите, никой не ми проговори. Харгис беше последен. Когато вземаше парите си, които аз бутнах по бюрото към него, той каза тихо:

— Вярвам и се надявам, че ще страдате за това, което сторихте на мис Вестъл, сър. Съвсем сигурен съм, че ако не беше ви видяла, днес щеше да е жива.

Погледнах го. Неговите показания бяха това, което щеше да ме спаси от електрическия стол. Ситуацията ме порази с комичното в нея. Засмях се.

— Излез вън, стар глупако, преди да съм те изхвърлил!

Той прекоси стаята с достойнството на архиепископ. Дори се сети да затвори тихо и културно вратата след себе си.

Погледнах часовника на бюрото си. Часът беше пет без двайсет.

В пет и половина целият персонал напусна вкупом. Петима от тях имаха коли. Всички успяха да се набутат в колите и да изчезнат бързо. Голямата, шумна къща изглеждаше внезапно умъртвена. Единствените звуци, които чувах, бяха прилежното цъкане на часовника на бюрото ми и неистовото блъскане на сърцето в гърдите ми.

Седях неподвижен, скрит зад завесата на прозореца. Гледах навън, към дългата, хубава алея и чаках Ив.

Падаше мрак, когато видях малката кола на Ив да се задава по алеята. Бях се схванал от стоенето до прозореца три дълги часа. Чаках я и заедно с бавното влачене на минутите, нарастваше яростта ми срещу нея.

Сега разбрах, че тя бе посяла в мисълта ми семето на убийството. Спомних си, че й казах когато прекарвахме първата си нощ в тази къща, че може да остареем твърде много докато получим парите на Вестъл. Тя беше отговорила. „Има Провидение.“

— Искаш да кажеш, че може да се разболее, да претърпи злополука и да умре? — бях отвърнал аз.

— Случва се — това беше нейният отговор.

Тя беше тази, която спомена смъртта. Тя е планирала да ме убеди да убия Вестъл вероятно от момента, в който е научила, че ще се женя за нея.

Отдръпнах се от прозореца и я проследих с очи. Тя излезе от гаража и тръгна бързо нагоре по стъпалата към парадната врата.

Преместих се тихо към другата страна на стаята, прекосих приемната и клекнах зад едно от големите кресла.

Чух я когато отвори вратата и прекоси хола, влезе в приемната. Постоя оглеждайки се за момент, след това се обърна, върна се обратно и тръгна нагоре по стъпалата.

Почаках докато мине извивката на широкото стълбище, после преминах тихо в хола, превъртях ключа на външната врата и го пуснах в джоба си.

Стоях и се ослушвах. Чувах я като изкачва стълбите и след това като върви по коридора към своята стая. Мина известно време. Чух подрънкването на звънец някъде из стаите на прислугата. Сега това беше нейната къща. Полагаше й се да дава нареждания.

Тръгнах нагоре по стъпалата с ръка опряна на парапета. Стъпалата ми не издаваха никакъв звук по дебелия килим. Когато стигнах най-горното стъпало, звънецът звънна отново. Господарката на къщата проявяваше нетърпение. Никакъв слуга никога не бе принуждавал Вестъл да чака. Никакъв слуга не би трябвало да кара и Ив да чака.

Отворих вратата на една от резервните спални и влязох вътре, като оставих вратата открехната. Звънецът дрънна пак — дълго и упорито. След това чух вратата да се отваря и Ив излезе от своята стая. Наблюдавах я докато вървеше по коридора и се спря над перилата.

На лицето й имаше недоумяващо, сърдито изражение. Беше си махнала очилата и ги държеше в ръка. Носеше черна, падаща рокля, в която изглеждаше по-бледа, отколкото бе в действителност.

Наведе се над парапета. Погледна надолу към грамадния хол и се ослуша. Единственият звук, който стигаше до двама ни беше монотонното тиктакане на стенния часовник. Тя остана неподвижна няколко мига, след което мина по коридора до мястото, където на декоративна масичка стоеше вътрешен телефон.

Гледах я, докато набираше нетърпеливо номера. Държеше слушалката на ухото си и в тишината можех да чувам сигналът „свободно“ от слушалката. След продължително чакане, тя върна слушалката на мястото й. Вдигна глава към мен. В сините й очи се появи внезапно израз на уплаха. Не ме бе видяла. Погледна бързо нагоре и надолу по коридора, след това слезе на бегом по стълбите.