Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Наистина ли искате да дойдете? — попитах аз, така сякаш ми беше безразлично.

— О, да моля! — тя скочи на крака, тънкото й стегнато малко лице внезапно се оживи. — Ще ме вземете ли?

— Добре, щом искате да дойдете. Какво ще кажете, ако дойда да ви взема в седем? Можем да вечеряме на стадиона.

— Ще бъда готова в седем.

— Чудесно! Добре, довиждане, мис Шели. — Стигнах до стъпалата, водещи към градината и се спрях. — Аз все още карам оная ваша кола. Може ли да я задържа по-дълго?

— Защо, разбира се — тя ме гледаше по начин, който ме изненада. Очите й бяха весели, лицето й порозовяло и изведнъж ми се стори като дете, отиващо на първото си парти. — Задръжте я колкото искате, мистър Уинтърс.

— Благодаря!

Докато карах бавно надолу по скалистия път, назад към Литъл Идън, си направих сметка. За два дни бях изкарал чисто двадесет и четири хиляди долара! Изглеждаше невероятно, но беше факт. Моето сработване с Райън Блейкстоун щеше да ми носи най-малко по хиляда на месец. За какво имах да се безпокоя? Най-после имах успех. Ако боравех правилно, а аз имах такова намерение, парите, които можех да спечеля, нямаше да имат край.

Прескочих до ресторанта на Флориан, чувствайки, че зад гърба си имам твърде добре свършена работа за една сутрин.

Последната от предварителните схватки беше вече започнала. Когато напускахме ресторанта на стадиона и слизахме по слабо осветената пътека към нашите места до ринга, бързо открих, че вземането на Вестъл Шели навън за вечерта беше царски случай.

Тя носеше свободно падаща бяла вечерна рокля, с бял тюл, за прикриване на кльощавите й рамене. Беше в блясък от диаманти. Имаше диамантена якичка около шията си, диаманти в косата, диаманти отпред на корсажа на дрехата й, и диаманти на китките. Ефектът беше смайващ. Всяко нейно движение изпращаше великолепие от светкавици, които ме заслепяваха.

Отидохме на стадиона в един „Ролс Ройс“, голям колкото боен кораб. Джо, шофьорът, беше разкрасен с гладка, лъскава, бяла униформа, кожени ботуши до коленете, ръкавици и бяла островърха шапка с черна катарама на нея.

Чувствах се, като че ли съм хванат да участвам в някакъв холивудски епичен филм. Когато мениджърът дойде надолу по стъпалата, постлани с червена пътека, да я поздрави за първото й посещение на стадиона, тогава си помислих, че тази вечер е изключително събитие.

До средата на вечерята пристигаха журналисти, оставайки до края й, като постоянно насочваха светкавиците към нас. Изглежда, че мис Шели рядко се е явявала на обществени места и посещението на боксовите срещи причини голям фурор.

Нямахме голяма възможност да говорим помежду си по време на вечерята, тъй като вестникарските фотографи, репортери и метр-д-отелът ни тормозиха и в известен смисъл това беше добре. Но аз видях, че тя направи голям удар с излизането си, както и аз.

Странно е, но тогава не ми се стори, че нейният успех се дължи на това, че е в моята компания, а по-късно разбрах, че моето присъствие беше повдигнало духа й. Докато пиехме кафе с бренди, един снажен мъж със сурово изражение на лицето, в сив омачкан костюм, с късо подстригана коса, посивяваща леко на слепоочията, дойде до масата ни. Той се поклони на Вестъл, като й се усмихна сдържано.

— Това е нечувано, мис Шели. Вие на боксови мачове?

Очаквах да го отблъсне хладно, но тя се оказа твърде доволна, че той я е забелязал.

— Мистър Уинтърс ме убеди — каза тя, като ме погледна свенливо. — В края на краищата, човек трябва да опита всичко поне веднъж. — Тя докосна ръкава ми. — Това е лейтенант Сам Легит от градската полиция. Лейтенанте, това е мистър Уинтърс, банкерът.

За пръв път се виждах с Легит, но веднага забелязах, че той не ме хареса, както и аз него.

— Не съм ли ви виждал в „Пасифик“, мистър Уинтърс? — попита той, като ме пронизваше с твърдите си сиви очи. Интонацията на „мистър Уинтърс“ означаваше, че той знае, че съм само един чиновник, който може да бъде подритван от началника си, както и той от своя.

— Не зная — казах безразлично. — През банката минават толкова хора!

— Да, прав сте — той погледна от мен към Вестъл и обратно към мен. — Приятно ми е да се запознаем, мистър Уинтърс.

Не ми беше ясно защо и двамата трябва да се лъжем, затова не казах нищо повече.

— Знаете ли, ще накарам някого да наблюдава тези диаманти, мис Шели — продължи той. — Това заведение не е от най-добрите. Вие не се безпокойте. — Той й даде своята сдържана малка усмивка, кимна ми леко и се смеси с тълпата.