Джеймс Чейс - Подхлъзването

— Твоето приятелче, ченгето, отиде за колата — казах, като отстъпих крачка назад, все още държейки ръката й, но спазвайки прилична дистанция помежду ни. Погледнах над рамото й по коридора, като търсих Легит. Не исках да види отвращението по лицето ми.

Тя се дръпна от мен.

— Сега съм добре. — Гласът й беше дрезгав и треперещ. — Горещината тук не се търпи.

— Хайде тогава да отидем и да намерим лейтенанта.

Направих движение да хвана ръката й, но тя ме отбягваше.

— Забравихте моите печалби. Няма ли да ми ги вземете?

— Лефти няма да избяга. Първо ще ви закарам до колата.

— Моля, вземете ги сега.

В гласа й се беше появила рязка нотка. Погледнах остро към нея. Тя обърна бързо глава, но не достатъчно бързо. Никога не бях виждал някого да изглежда толкова нещастен. Лицето й олицетворяваше отчаяние и мъка.

— О, моля те, върви си! — извика тя и гласът й изразяваше желание да се облее в сълзи.

Аз я оставих, като се чудех за какъв дявол беше всичко това.

Чак когато се връщах по коридора, след като прибрах печалбите й, ме осени едно възможно обяснение за нещастието й. Идеята дойде така внезапно, че ме накара да се спра на място. Нима тя е очаквала, че ще я любя в този невероятно неподходящ момент? Дали този поглед на крайно нещастие означаваше, че тя знае колко грозна е, и че е почувствала моето искрено отвращение към нея?

„Ти си луд, казах си аз, луд си да мислиш така. Това, че повечето жени си падат по теб не е основание да мислиш, че и тя ще увисне на врата ти. Не и тя, с нейната сила и седемдесет милиона под дюшек. Не може да е толкова празноглава, че да се влюби в един банков чиновник…“

Върнах се нагоре по пътеката бегом, но когато дойдох до коридора, от Вестъл нямаше и следа. Слязох до изхода, бутнах вратата и пристъпих в тихата, гореща нощ. Легит се появи пред мен.

— Мис Шели си отиде у дома — каза той, като ме наблюдаваше пронизително изпод ръба на периферията на меката си шапка. — Изглеждаше доста разстроена.

— Предполагам възбудата и горещината… — казах аз и не доизрекох края на мисълта си.

Би ли могла да се влюби в мен, питах сам себе си. Или пък е било едно внезапно животинско желание, което я бе обзело. Един физически подтик, възникнал у нея при вида на двама мъже, нанасящи си удари.

— Голямо трепане беше — каза Легит, като все още ме наблюдаваше.

— Голямо подхлъзване. Не бих повярвал, че Слейд може да падне от баламски удар — отвърнах аз. — Човек с неговият опит…

Легит извади пакет цигари и ми подаде една.

— Така е, когато някой се изпълни с увереност в себе си. Той се отваря широко за удар като този — каза той. — Често съм виждал да се случва така в моя бранш. Да вземем за пример, че някой извършва убийство. Създава си много неприятности и мисли как да се прикрие: фалшифицира си алиби или пък прави така, че да изглежда, сякаш е извършено от другиго. Тогава той решава, че е в безопасност. Но той не е, мистър Уинтърс. Този който реши, че се е подсигурил е крайно нестабилен и има голяма вероятност да се подхлъзне, както вие казахте. Точно когато най-малко очаква удар — бам! — и виж го паднал по гръб. Лошото е, обаче, че идва нещо много по-неприятно от счупена челюст.

— Да, мисля, че е така — казах аз без да обръщам внимание на казаното. — Е, добре, лейтенанте, аз ще мърдам. Лека нощ.

Чак до днес сутринта не бях си припомнял този разговор. Сега ми стана ясно, че Легит бе говорил твърде смислено. Убиец, които мисли, че е в безопасност, е широко открит за едно такова подхлъзване. Трябвало е да го знам по-рано. Точно когато мислех, че съм опаковал всичко без хлабави краища и — бам! Точно така както той го каза.

Когато се върнах в апартамента си след бокса, намерих Глория (няма значение другото й име), моята блондинка, която бях оставил да ме чака. Бях я забравил, след като Вестъл се самопокани за боксовите битки.

Тя седеше в едно кресло по червени бикини, сутиен и чорапи като рибарска мрежа, поддържани опънати нагоре от набрани небесносини жартиери. Ако вие харесвате заоблени жени, такива като Джейн Ръсъл, тогава ще харесате и Глория. Русата й копринена коса беше подстригана късо като на паж, дребното й дръзко личице не бе по-хубаво от това на кое да е момиче, леко безлично и леко привлекателно.

— Чакам те вече часове, миличък — измънка тя жаловито. — Страх ме е, че изпих всичкото ти уиски.

— Нищо, дай каквото е останало — казах аз, — а ти влез в кревата и мирувай. Трябва първо да свърша една работа.