Джеймс Чейс - Подхлъзването

Заведох я у дома й по лунна светлина. Радиото в колата свиреше нещо задушевно от Шуберт. Все още бях много внимателен и се отнасях с нея като със сестра.

Струва ми се обаче, че никога никоя сестра не е гледала брат си по начина, по които тя ме гледаше, когато й пожелах „лека нощ“. Можех още тогава да прегазя всички прегради и условности между нас, но се въздържах.

Десет дни се влачеха бавно. Бяха десет от най-неприятните дни в живота ми. Излизахме заедно всяка вечер. Сега тя ме наричаше Чад, а аз нея Вестъл. През тези десет дни не видях в нея никакъв признак на възбуда или разгорещяване. Тя беше съвсем сдържана: опитваше се да се издигне над грубите си физически пориви.

Нямаше смисъл да бързам да се женя за нея. Глория и аз разисквахме действията ми двадесет дни по-късно.

— Утре вечер ще подпаля огъня — казах й аз. — Ще я заведа на някое ресторантче за открита скара и по пътя за дома й, Бог да ми е на помощ, смятам да я целуна.

— Иска ми се да те видя как ще събереш смелост да го направиш.

На другата вечер Вестъл изглеждаше седемнадесетгодишна. Глория беше казала, че когато дойде моментът тя ще падне вътре и струва ми се, че стана точно така.

Спрях до скалата, на около двеста-триста метра от високата желязна порта на имението. Бяхме яли приятна, лека вечеря, но през цялото време аз бях обръщал само двойни уискита. Луната огряваше морето и очертаваше светла пътека. Нямаше никакъв шум около нас, който да ни смущава.

Вестъл беше весела и възбудена. Чувствах, че не искаше да си отида.

Обвих с ръка талията й и когато тя повдигна глава нагоре, аз я целунах. Беше едно усилие от моя страна, но все пак беше целувка. Тя държеше ръката ми в студените си, малки и костеливи пръсти, като ме гледаше, сякаш бях гръцки бог.

— Не можем ли да останем тук и да гледаме луната цяла нощ? — попита тя.

— Утре имам много работа. Ти нямаш проблеми, можеш да лежиш в кревата цяла сутрин. Аз трябва да си изкарвам прехраната.

— Ти нямаш нужда от това! — каза тя пламенно. — Имам достатъчно пари и за двама ни, Чад. Ти ще напуснеш тази мрачна, стара банка. Искам да те опозная по-отблизо.

Ето, аз успях, и то точно по тоя начин, по който Глория беше предрекла.

— Ти не знаеш какво говориш — й казах нежно аз. — Сега спри, преди да си казала нещо, за което после ще съжаляваш. Може би не трябваше да те целувам.

— Но аз го исках — Крехките й ръце се плъзнаха по шията ми. — Бъди мил към мен, Чад. Аз съм толкова самотна.

Обърнах лицето й към моето.

— Луд съм по теб. Ако имах положение и пари, сигурно щеше да е различно, но аз нямам — отблъснах я от себе си. — Нека да спрем с това. Ще те заведа у дома ти.

— Трябва да говоря с теб, Чад — каза тя трескаво.

— Добре, но няма да стигнем до никъде. Въобще не трябваше да започваме.

— Трябва да ми кажеш истината. Знача ли аз нещо за теб?

— Не зная какво си ми направила — казах аз без да я гледам. — Не мога да мисля за нищо и за никого, освен за теб, ти си в кръвта ми. Луд съм по теб — повторих.

Трябваше да спра. Сепнах се от лиготиите, които дрънках, но за нея това не бяха лиготии. Тя седеше и ме гледаше. Очите а блестяха, а стегнатото й малко лице се преобрази пред мен. Казват, че любовта може да направи човек да изглежда красив. Е, Вестъл не можеше да направи нищо за да изглежда красива, но в този момент, в меката светлина на луната тя успяваше поне да не изглежда грозна. Това беше голямо постижение.

— Искаш да кажеш… че искаш да се ожениш за мен? — каза тя дрезгаво.

— Как мога аз да ти кажа това? — отвърнах рязко. — Хайде да приключим с това, Вестъл — стартирах двигателя. — За женитба помежду ни въобще не може да се говори. Няма значение колко те обичам, проклет да бъда, ако живея на твой гръб.

Бях научил тая линия на поведение от едно рекламно радиопредаване, което Глория и аз обичахме да слушаме. Спомням си как се задъхвахме от смях, когато от него изкарахме голямата печалба.

Но Вестъл не се задъхваше от смях. Тя сложи ръката си в моята и я стисна силно и с любов.

— Надявах се да кажеш това. Толкова съм горда с теб, Чад. Ти наистина ме желаеш, нали?

— Хайде да спрем да говорим за това, Вестъл.

Тя поклати глава.

— Няма да развалим нашето щастие заради това, че моите пари стоят на пътя ни — каза тя. — Ще измисля някакъв изход. Ела да ме видиш утре. Остави това на мен.

Сигурно щях да го оставя на нея, докато не сложи нейните седемдесет милиона долара в една торба и ги потопи в океана.

— Добре, разбрах. Ще дойда да те видя утре — казах, като свих рамене.