Джеймс Чейс - Подхлъзването

Яхтата беше петстотинтонно парче, блестящо бяла, със слънчеви навеси и всякакви луксозни добавки. Нашият апартамент се състоеше от голяма спалня с двойно легло, две тоалетни, стая за обличане с едно легло и една луксозна каюта.

— Харесва ли ти? — попита Вестъл, като ме погледна неспокойно.

— Чудесна е — казах. Надникнах в стаята за обличане. — Аз ще спя тук, Вестъл. Спя ужасно неспокойно и няма защо да те безпокоя. Можем да оставяме вратата между стаите отворена, за да си говорим докато лежим.

Правех се, че разглеждам сервираните прибори на масата, докато говорех. Гърбът ми бе обърнат към нея, но я наблюдавах в огледалото. Тя буквално рухна, когато казах последното. Лицето й увисна като на булдог. Изведнъж тя остаря. Изглеждаше по-изтощена и по-грозна от всякога.

— Аз… аз мислех, че сигурно ще ти хареса да спиш тук.

Обърнах се с лице към нея. Това трябваше да се спре. Да се спре окончателно.

— Оценявам дружеската страна на женитбата много повече от секса. Харесвам те, Вестъл. Мисля, че физическата страна на любовта е много надценена. За щастие ти и аз нямаме нужда се безпокоим за това.

Тя почервеня, после побеля.

— Но, Чад…

— Мисля, че е по-добре да извикам Уилямс и да го накарам да разопакова куфара ми — казах невъзмутимо, като се движех из спалнята. — Къде ще се срещнем? Предлагам в бара след половин час за да пием по чашка.

— Да.

Гласът й бе спаднал толкова, че едва я чух. Влязох в стаята за обличане и затворих вратата. Уилямс, моят прислужник, вече подреждаше дрехите. Съблякох се, взех душ, премених се в бяла риза и бели плетени панталони и се качих на палубата. Наведен над парапета, запалих цигара. Чувствах се неудобно. Знаех, че се отнасям зле с нея. Но тя беше толкова грозна и тънка, че ми бе невъзможно да имам физически контакт. Видях малкото корабче да пресича залива. Ив Долън стоеше до кормчията. Наблюдавах я като изтича по късата стълбичка до главната палуба и отидох да я поздравя.

— Някакви затруднения? — попитах.

По-безизразно лице не бях виждал. Големите слънчеви очила скриваха напълно очите а.

— Целият багаж е тук, мистър Уинтърс. Потегляме ли за Венеция?

— Утре сутринта.

Тя кимна и се обърна.

— Не си отивайте още. Елате да пийнем нещо.

Тя се спря полуобърната.

— Съжалявам, мистър Уинтърс. Нямам време.

Тя прекоси палубата към вътрешната стълба. За пръв път забелязах, че бедрата й се движат с плавно полюшване. Точно това завъртващо се движение обичах в женската походка.

Стоях, гледайки след нея, когато изведнъж осъзнах, че пулсът ми се ускори. Сякаш нещо в мен се събуждаше.

След вечеря двамата с Вестъл излязохме на палубата. Тя сложи някаква танцова плоча на грамофона и предположи нервно, че може би ще поискам да танцувам. Не беше добра танцьорка и след две плочи аз казах, че е твърде горещо за да продължаваме. Седнахме в плетените столове. Извиках на прислужника да ми донесе едно бренди.

Беше великолепна нощ. Звездите бяха диаманти на пурпурното небе, а светлините покрай залива бяха запомняща се гледка.

С подходяща девойка това щеше да бъде най-романтичното място на света, но с Вестъл то представляваше само вода, небе, светлини и горещина.

Разговорът съвсем ни убягваше и аз започнах да мисля за Ив Долън. Чудех се какво ли прави в момента. Съвсем сама на един такъв кораб, не мисля, че е приятно преживяване. Почувствах внезапно и силно желание да я намеря и да говоря с нея. Исках да се опознаем по-добре.

Оставих чашата си с бренди и станах.

— Ще се поразтъпча малко — казах. — Няма да се забавя.

Вестъл започна да става от стола, но изтърва чантата и табакерата си.

— Господи, не се смущавай! — казах рязко. — Почивай си тук. Трябва да си доста уморена.

Вдигнах чантата и табакерата й, сложих ги на масата и се усмихнах. Тя се отпусна обратно в стола си и погледна към мен.

— Не съм уморена.

— Разбира се, че си. Имаш толкова изтощен вид. Защо не се прибереш и да си направиш една добра почивка през нощта? Откакто напуснахме Клифсайд, всяка вечер си лягаш късно.

Когато казах, че изглежда изтощена, тя се дръпна назад и бързо обърна лицето си в сянката.

— Да. Сигурно ще си легна.

— Аз няма да се забавя. В случай, че си заспала, когато вляза, ще ти кажа от сега „лека нощ“ — потупах я по рамото и се отдалечих по палубата.

Щом излязох от светлото се обърнах и погледнах към нея. Тя седеше неподвижна и гледаше надолу към ръцете си. Ядоса ме отчаяно нещастният й вид и аз направих гневна гримаса. Изведнъж, годините, които трябваше да прекараме заедно изникнаха пред мен като непрекъсната, безкрайна и потискаща угроза.