Джеймс Чейс - Подхлъзването

Опитах се да убедя себе си, че всичко ще се оправи, щом се върнем в Клифсайд. Тя ще си има своите приятели, своя бридж, своите лекции и социални занимания. Аз пък ще си имам работата и Глория. Беше грешка да правим това дълго пътешествие, без никой да облекчи еднообразието ми и да ми помага в непосилната задача да развличам Вестъл.

Слязох на долната палуба. Там беше тъмно, светеше само луната. Чух гласове от бара и през прозорчето забелязах капитана и касиера, които играеха на карти, а прислужникът ми ги гледаше. Чудех се дали да се присъединя към тях, когато забелязах някакво движение пред мен.

Ив излезе от приемната и за миг застана в осветлението като в рамка, след това прекоси към палубата. Когато тръгнах напред за да я поздравя, от приемната излезе и фигурата на някакъв мъж и се присъедини към нея.

Отстъпих назад в тъмното. Познах мъжа. Беше Ролинсън, вторият офицер. Наблюдавах ги няколко минути, осъзнавайки едно силно и необяснимо чувство на ревност. Бях си я представял самотна. Бях планирал да й правя компания. А ето, че самотникът бях аз.

Ролинсън се приближи към нея, като говореше. Видях го да се пресяга и да я хваща за ръката. Тя рязко се отдръпна. След дълга пауза той каза:

— Хайде да танцуваме. Няма никой в приемната. Капитанът е в бара.

— Не искам да танцувам.

— О, Ив, бъди добра — помоли я той. — Не съм танцувал от седмици.

Тя повдигна рамене.

— Е, добре. Но не желая да закъснявам.

Наблюдавах ги, когато се върнаха в салона. След малко радиото засвири някакъв суинг. Чувствайки се ревнив и в лошо настроение, аз се прибрах в кабината си. Отворих лекичко вратата, влязох без палене на светлина и се запромъквах дебнешком през стаята към междинната врата, която стоеше отворена. Стигнах до там и останах неподвижен. Ослушвах се. От тъмнината дойде един хленчещ звук, който ме накара да замръзна. Беше Вестъл. Плачеше.

Затворих вратата беззвучно, пипнешком се съблякох и влязох в леглото. Дори и през затворената врата можех още да чувам приглушеното й хълцане.

Заспах след ужасно много време.

Събудих се около шест часа. Слънцето нахлуваше през прозорчето и аз реших, че трябва да ставам. Обръснах се, сложих банските си и изтичах горе на палубата.

Морето изглеждаше синьо и привличащо. Не се поколебах и скочих от парапета. Докато плувах забелязах една глава с бяла шапка на около тридесет метра от мен. За момент помислих, че е Вестъл, излязла на ранно плуване, но плувкинята се обърна по гръб и видях, че беше Ив.

Увеличих скоростта си и я изпреварих.

— Ало, мис — извиках, — много рано сте станала.

— Добро утро, мистър Уинтърс. Тъкмо тръгвах обратно.

— Правете ми компания. Хайде да плуваме до оня сал.

Гледах я любопитно. Беше без очила и изглеждаше почти красива. Тя поклати глава.

— Съжалявам, но трябва да закусвам. Тази сутрин имам да върша много работа.

Заплува към яхтата. Обърнах се и тръгнах след нея.

— Добре. Можем да закусим заедно.

— Мисис Уинтърс няма да одобри това. Аз съм член от персонала й.

— И какво от това? Вие сте член и от моя персонал. Освен това мисис Уинтърс спи. Аз не обичам да се храня сам.

— А аз обичам! — каза тя късо и ускори темпото.

Плувахме до яхтата, без да кажем нещо повече. Тя се изкачи по въжената стълба, която висеше отстрани на борда. Беше облечена в цял бански костюм и аз видях приятната гледка на тялото й с капеща вода от него, докато се изкачваше. Видът на очертанията й под мокрия, прилепнал бански накара устата ми да пресъхне. Спрях да се изкачвам и се върнах. Лежах по гръб във водата и я зяпах. Тя се наведе под парапета и премина през палубата бързо, без да погледне назад. Изчезна в една кабинка недалеч от салона на долната палуба. Осъзнах, че сърцето ми блъска в гърдите. Изведнъж я пожелах силно. Никога досега не бях желал така някого.

Следващите три денонощия бяха мъчение за мен. Бях до гуша обсебен от това момиче. Беше ми в ума през целия ден и почти през цялата нощ. Не зная дали усети промяната в мен, но тя ме избягваше така изкусно, че аз я виждах само за къси мигове и то когато Вестъл бе с мен. Що се отнася до Вестъл, тя почти ме подлуди с патетичните си опити да ме заинтригува. Държеше се за мен като сянка. Винаги, когато ставах да се разходя по палубата, ставаше и тя. Исках да я удуша, но знаех, че тя само се опитва да върши най-доброто за мен.

На втората вечер аз успях да се откача от нея и слязох на долната палуба, надявайки се да срещна Ив. Забелязах я да седи в един стол, с Ролинсън и касиера, седнали на палубата до краката й. Всеки от тях бе зает да затъмни другия с някакви безумни истории.