Джеймс Чейс - Подхлъзването

След като свърших това се върнах в банката.

В този момент бях на върха на щастието. Имах кола, лична канцелария, стенографка, пари в банката и изгледи за бързо забогатяване. Бях горе, на върха на небесния свод, в зенита, между планетите.

Точно си мислех за един хубав скъп обяд в ресторанта на Флориан, когато телефонът иззвъня. Вдигнах нетърпеливо слушалката.

— Мистър Уинтърс? — каза женски глас. — Тук е мис Долън.

— Мис Долън? А, да, дясната ръка на мис Шели. Как сте, мис Долън?

— Мис Шели иска да дойдете тук незабавно.

Мис Шели нямаше да има късмет в случая. Бях гладен, а освен всичко друго бях решил да не подскачам при всяко нейно щракване с пръсти.

— Ще намина след два часа, мис Долън. Ще нося някои документи за подписа на мис Шели.

— Тя каза незабавно — наблегна секретарката.

— Предайте й моите извинения, моля. Прикован съм тук за два часа.

Настъпи пауза и тя каза меко:

— Мисля, че не разбирате добре. Става дума за мистър Хау.

Един невидим юмрук ме удари като ковашки чук.

— Хау? Искате да кажете Бърни Хау?

— Той току-що излезе от тук. Мис Шели каза да ви извикам веднага. Не съм я виждала никога толкова бясна.

Кучият му син ме бе предал! Изведнъж изпаднах в такава паника, че ми се скова челюстта и не можах да проговоря.

Чак когато стигнах половината път до вратата се посъвзех. Трябваше да се досетя, че мошеникът нямаше да си прави труд да ходи при Стърнууд. Трябваше просто да отиде при Вестъл, която от своя страна, трябваше да ми причини много печал.

— Там ли сте, мистър Уинтърс? — ми каза спокойният глас в ухото.

— Да — успях да се съвзема, но гласът ми звучеше като жабешко квакане.

— Слушайте, мистър Уинтърс — продължаваше спокойният глас. — Моля ви, вземете под внимание това, което ви казвам. Има само един начин да се разправите с нея, когато е разгневена както сега. Не се оправдавайте. В никакъв случай не се извинявайте. Трябва вие да викате по-силно. Трябва да върнете топката по-добре, отколкото ви е подала тя. Разбирате ли?! Няма какво да губите. Всеки, който има нахалството да вика по-силно, отколкото е в настроение тя в момента, ще я победи. Познавам я добре. Тя е само вик и бяс, но й липсва смелост. Слушате ли какво ви говоря?

Слушах добре. Слушах, сякаш животът ми зависеше от това.

— Не се ли шегувате?

— Разбира се, че не се шегувам. Господи, та това е единствената ви надежда. Не казвам, че това ще ви спаси, но друг изход нямате. Каквото и да правите, не търсете спасение в извиненията. Мога ли да й кажа, че идвате веднага?

— Кажете й, че ще бъда там след четвърт час. Мис Долън, не зная защо ми давате този съвет, но аз го оценявам по достойнство…

Осъзнах, че тя беше затворила телефона. Оставих слушалката на вилката, избърсах потното си лице и ръце и бутнах стола си назад.

Не се залъгвах. Дори ако можех да намеря смелост да викам така, че да вдигна покрива във въздуха, все пак Вестъл имаше последната дума.

Колата, офисът, пъргавата мис Пудчайлд, хилядата долара на Хау, половината комисиона на Блейкстоун и хубавата ми работа бяха на път да се изпарят.

Напуснах офиса, добрах се по коридора до задния изход, където бях паркирал „Кадилака“ и отидох бързо до най-близкия бар. Спрях, влязох вътре и хвърлих три двойни уискита в гърлото си с бързината, с която барманът пълнеше чашите. Уискито ми възвърна увереността.

Успях да стигна до Клифсайд за малко повече от седем минути. Начинът, по който щурмувах този скалист връх, по всяко друго време щеше да ме ужаси. Докато стигна желязната порта, аз се сетих за Хау и започнах да го ругая гласно. Може би алкохолът си казваше думата.

Харгис отвори вратата и пое шапката ми. Лицето му приличаше на маска, но все пак аз бях сигурен, че знае за какво са ме повикали. Предполагах, че на излизане той ще ми подаде шапката обратно. Ако тогава се усмихнеше или покажеше тържеството си по някакъв начин, щях да натъпча зъбните му мостове дълбоко в гърлото.

— Мис Шели ще ви приеме, сър — Каза той и ме поведе по широкия коридор към голяма приемна, отворена навън към терасата. — Ще намерите мис Шели на терасата, сър.

Поех си дълбоко въздух и излязох навън. Тя се беше облегнала на перилата, облечена в бутилково зелена приемна пижама. Откъм гърба изглеждаше като дете, но в стегнатото, бяло, разкривено от гняв лице, което се обърна към мен нямаше нищо детинско.

— О-о, умният мистър Уинтърс! — извика тя, като се поклащаше на перилата с груб глас и святкащи очи. — Хайде, мистър Уинтърс, какво ще кажете за себе си?