Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Не бих казал, че ме очаква приятно пълзене — промърмори Джеткин и неспокойно се вгледа в мрака. — Тия типове стрелят точно…

— По-добре не се бавете, защото след малко ще изгрее луната — обади се Кейси. — Хайде, изчезвайте!

Сингър се покатери по стената на окопа и се изправи.

— Лягай долу, глупак такъв! — кресна му Дюк.

В същия момент откъм полето тресна изстрел и Сингър се строполи обратно в окопа.

— Господи, какъв глупак! — изрева Дюк. — Къде се беше заблял?

Джеткин извади кибрит и понечи да драсне една клечка. Дюк замахна и го изби от ръцете му, после пропълзя до Сингър.

— Мъртъв е — обърна го по гръб той и бавно се изправи. — Сам си изпроси куршума!

Кейси и Джеткин гледаха опулено сгърчената в дъното на окопа фигура. Познаваха Сингър от много години, имаше жена и няколко деца. Изведнъж им стана лошо.

Дюк докосна рамото си и тихо изохка. Тая сляпа стрелба нямаше да ги доведе доникъде. Изведнъж реши, че е време да попритисне Корис.

— Иди в къщата и кажи на Келс да дойде тук — обърна се към Джеткин той. — Нека вземе и един автомат.

На Джеткин никак не му се тръгваше, но в крайна сметка прецени, че в къщата ще бъде на сигурно място и неохотно започна да пълзи в мрака.

Дюк го изчака да изчезне и се обърна към Кейси:

— Мисля да взема Келс и да се промъкнем през полето. Успеем ли да изненадаме Корис, ще му стане доста тъжно!

— Знаеш ли колко трябва да пълзиш? — изсумтя Кейси. — А докато Келс пристигне, луната вече ще е огряла всичко наоколо!

— Ще опитаме — тръсна глава Дюк. — Те едва ли ще очакват да предприемем подобен ход… — Палецът му се стрелва по посока на Сингър: — Съжалявам за него…

— Лоша работа — кимна Кейси. — Има жена и деца…

— Може би доста ще пострадате от тая история — внимателно подхвърли Дюк. — Може би няма да спечелите нито долар…

Кейси се замисли, после бавно кимна с глава.

— Може би… В такъв случай ни остава да се надяваме, че ти ще направиш нещо за нас…

— Ще направя, разбира се — кимна Дюк и се взря в мрака. Нямаше никаква представа какво може да направи за тези хора, но сега не беше времето да се тревожи за това. Веднага след като отблъсне Корис, трябва да потегли по следете на Джо и Лорели. Нямаше да е лесно и имаше предчувствието, че работата доста ще се проточи. Но нищо не можеше да го разколебае, отдавна беше решил да види края на тази история, какъвто и да се окаже той.

След малко в тъмнината се дочуха стъпки, последвани от разтревожения глас на Келс:

— Хей, аз съм! Да не вземете да стреляте!

Тялото му се претърколи в окопа, автоматът в ръцете му мътно проблесна. Дюк понечи да го предупреди за Сингър, но Келс вече се беше натъкнал на него и стреснато отскочи назад.

— Чух, че сте дали жертва — промърмори той и се зае да оглежда трупа. — Онези копелдаци са в отлична форма…

— Нямам никакво намерение да се превръщам в мишена — отвърна Дюк. — Имам една идея. Двамата с теб се промъкваме през полето и нападаме от засада бандата на Корис. Доста работа можем да свършим с автоматите…

— Можем — съгласи се с кисела физиономия Келс. Но и те няма да ни простят!

— Ще се придвижваме под прикриващ огън, като на кино — продължи Дюк. — Няма начин да не успеем!

— Добре, щом така си решил… — сви рамене Келс.

— Значи тръгваме — рече Дюк и се извърна към Кейси: — Изчакай да излезем на открито и открий стрелба към дърветата. Искам от теб хубави дълги откоси. Същото ще кажа и на всички, покрай които минем.

— Все пак внимавайте — отвърна Кейси.

Луната се беше издигнала над горичката, полето вече не тънеше в непрогледен мрак. Дюк пълзеше напред с чувството, че е гол и всеки миг ще бъде забелязан от бандата на Корис. Но нищо подобно не стана и двамата безпрепятствено се добраха до следващия окоп.

Мъжете там бяха забелязали придвижването им и ги очакваха. Дюк им даде инструкции и продължи към най-отдалечената в полето траншея.

През цялото време Кейси стреляше с автомата си, последваха го и мъжете в останалите окопи. Бандата на Корис отвърна на огъня и цялата околност заехтя.

— Ей ги там, вляво — посочи Дюк.

— Щях да се чувствам далеч по-добре, ако имах няколко гранати — промърмори Келс.

Дюк се ухили в мрака. Ако не беше острата болка в рамото, щеше да изпитва истинско удоволствие от опасното приключение.

Продължиха да пълзят напред и най-накрая се добраха до крайпътните храсталаци.

— Край на приказките — прошепна Дюк в ухото на Келс. — Вече положително са близо…