Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Жегата започна да го потиска. Навлече хавлията и се прехвърли в съседното, далеч по-хладно помещение.

Взе един студен душ и се приготви за сън. Не изпита очакваното ободрение, мислите му продължаваха да бъдат тежки и потискащи. Все пак главата му се проясни, той се отпусна на дървения одър и се замисли за Пиндърс Енд.

Сега много неща ставаха ясни Например инициалите Ф и Н над огнището, причините, поради които някой дебнеше горе в тъмното. Петстотин хиляди долара са страшно много пари Какво ли ще се разиграе, когато ги открият, сънливо се запита Дюк. Двама души вече бяха убити, нищо чудно още няколко да се разделят с живота, преди нещата да се изяснят. Миг преди да потъне в сън, той се помоли на Бога да не бъде един от тях…

Тод Корис подскочи в леглото и отвори очи. Телефонът до главата му настойчиво звънеше. Протегна ръка към слушалката и хвърли механичен поглед на часовника. Беше три и половина сутринта.

— Какво има? — изръмжа в мембраната той.

— Корис? — Позна моментално дрезгавия глас насреща и сънливостта му изчезна без следа.

— Аз съм, господин Спейд.

— Видя ли се с Халахън?

— Всичко е уредено — отвърна Корис и изруга наум шефа си за обаждането по никое време. — Дадох му парите и той прие да сътрудничи.

— Добре — рече Спейд и замълча.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че Корис духна в слушалката и нетърпеливо извика:

— Ало? Там ли сте, господин Спейд?

— Стига си ми повтарял името! — сопна се онзи. — Нямаме повече време за губене, Корис! Трябва да действаме!

— Рано сутринта почваме — отвърна Корис, отпусна се обратно върху възглавницата и притисна слушалката до ухото си.

— Имам малко работа, затова ти звъня толкова рано — меко обясни Спейд. — Трябва веднага да събереш хората. Отиваме да завземем къщата на Кейси. Половин дузина мъже ще бъдат достатъчни. Дай им оръжие и амуниции. Кейси има един пищов, който е получил от Дюк. Може да ни създаде известни затруднения, но едва ли ще бъде нещо сериозно. Искам да сте там рано сутринта. Оправяте Кейси и останалите дрипльовци, после се заемате с къщата. Тухла по тухла, ясно ли е?

— Ясно — отвърна Корис. — Вие ще дойдете ли?

— Още не знам, може и да дойда…

— Видяхте ли се с Шулц? — спомни си изведнъж Корис.

— Не — отвърна Спейд и изпусна тиха въздишка.

— Какво ви е мнението?

— Наистина играе номера — рече Спейд. — Мисля още сега да си поговоря с него.

— Да дойда ли с вас? — ухили се Корис.

— И сам мога да се оправя с него — отвърна Спейд с тежка заплаха в гласа. — Какво стана с момичето и момчето?

— Днес не успях да ги открия — отвърна Корис.

— Значи наистина са изчезнали — въздъхна отново Спейд. — А това означава само едно — Шулц се готви бързо да изчезне… Картата е в него, разбира се…

— Няма в кого другиго да бъде — отвърна Корис. — Сега съжалявам, че изпратихме Белман… Щеше да е по-добре, ако бяхме го накарали да си отвори устата. Но бях сигурен в Шулц…

— Не можем да бъдем сигурни в никого — рече Спейд. — Ако ми трябваш, ще те търся по телефона. Знаеш какво да правиш… Събирай момчетата и отивай да пипнеш онзи Кейси!

— Добре — отвърна Корис, но оттатък вече бяха затворили. Остави слушалката и затвори очи.

Значи Спейд е решил да пипне Шулц, помиели си той. Искаше му се да присъства, ликвидирането на Шулц би му донесло огромно удоволствие. Хрумна му да звънне на Шулц и да го предупреди. Просто заради удоволствието от играта Защото часовете му бяха преброени и нищо не можеше да го спаси. Беше като маймунка, заклещила лапа в гърлото на бутилка. Дебелият никога не може да се измъкне от Феървю с плячката на Франк Ноакис.

Корис се поколеба с ръка върху телефона. После се отказа, тъй като си спомни колко много работа го чака сутринта. По-добре да се опита да поспи.

Угаси нощната лампа и скоро се унесе. Присъни му се, че Шулц е коленичил пред леглото му. На дебелото му лице играеше щастлива усмивка, но когато Корис се взря по-отблизо, видя, че на гърлото му зее грозна рана.

Сънят изобщо не го разтревожи. Напротив — достави му истинска наслада.

Шулц се върна у дома и вкара колата в гаража. Изправи се на прага, хвърли поглед нагоре и надолу по тъмната улица, после се прибра.

Качи се направо на втория етаж, без да включва осветлението. Тишината в къщата е прекалено потискаща, помисли си той, докато пипнешком влизаше в спалнята си. Жалко за Лорели. Искаше му се да бъде тук сега, но си даваше сметка, че вече не може да й вярва. Пък и доста беше старичък за момиче като нея…