Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Той затвори прозореца и дръпна пердето. Сърцето му се вледени от страх. Някой беше отворил прозореца, докато той обискираше стаите горе. Беше абсолютно сигурен, че този прозорец беше затворен — специално го провери на път от гаража за къщата… Въпросът беше дали този някой още е тук, или се е плъзвал в мрака при пристигането му.

Ръката му нервно подръпваше дебелата долна устна, потта се стичаше зад ушите му и мокреше яката на бялата риза.

Обърна се към вратата и в същия миг долови съвсем отчетливи стъпки над главата си.

Някой ходеше горе, в стаята на Лорели. При това ходеше спокойно и отпуснато, без да прави опит да скрива присъствието си.

Кръвта на Шулц замръзна в жилите му. На два скока се добра до вратата и бързо угаси осветлението. После застина на място и се ослуша.

Стъпките напуснаха стаята на Лорели и се насочиха към площадката на стълбището. Шулц приклекна и бавно се дръпна от вратата, сърцето му блъскаше лудо. После стъпките изведнъж изчезнаха.

През вентилационния отвор над входната врата се процеждаше светлината на новия ден. Но за Шулц новият ден не означаваше нищо. Защото му стана безпощадно ясно, че присъствието на Спейд в къщата го лишава от всякакво бъдеще, дори и от най-непосредственото… После, дишайки тежко и на пресекулки, със свито от ужас сърце, той изведнъж си даде сметка, че едва ли може да разчита и на настоящето…

Мракът бавно се отдръпваше към ъглите. Стъпките прозвучаха отново, този път по стъпалата надолу. Не бяха стъпки на човек, който иска да остане незабелязан. Напротив — звучаха твърдо и самоуверено. Сякаш човекът отвън знаеше, че Шулц трепери и се притиска до стената, а ужасът е парализирал всичките му мисли и действия…

Клеър не можа да разбере, че е задрямала. Това й стана ясно, едва когато бе грубо разтърсена и над себе си видя бледото лице на Джо. В първия момент не можа да си спомни къде беше виждала това лице, очите й уплашено примигнаха.

— Събуди се! — гневно промърмори Джо. — Не е време за спане!

Едва сега си спомни къде се намира, спомни си появата на Джо и момичето, ехидния смях на Шулц и затръшването на тежкия капак над главите им. Нямаше никаква представа колко дълго беше спала.

Момичето й хареса, държеше се приятелски. Но младежът с бледото лице и безизразните очи я правеше нервна. Не позволи на момичето да разговаря с нея, прекъсваше опитите й още в зародиш.

— Не й казвай нищо! — ръмжеше той. — Каквото й кажеш, веднага ще го видиш във вестника!

Момичето се беше дръпнало към купчината слама в ъгъла, вероятно малко по-късно бе задрямала и самата Клеър.

Стресната от надвесения над нея младеж, Клеър потръпна и се изправи на крака:

— Какво има? — нервно попита тя.

— Нищо особено — отвърна Лорели и се прозя. — Когато е в лошо настроение, Джо няма да те остава нито секунда на спокойствие!

Джо местеше ядосан поглед от едната към другата. Ръката го болеше, тясното пространство го потискаше още повече.

— Трябва да се измъкнем оттук! — изръмжа той. — Не можеш ли да си напънеш малко мозъка, вместо да дремеш?

Клеър си даде сметка, че е прав. Но беше толкова уморена от въздуха в тясната влажна дупка, че не беше в състояние да разсъждава. Очите й пробягаха по каменните стени, главата й клюмна:

— Няма начин да се измъкнем, огледах всеки ъгъл…

— Ти си учена — не мирясваше Джо. — Все трябва да има изход, напрегни си малко мозъка!

— Млъкни вече, Джо! — остро рече Лорели и се настани до Клеър. — Не изпадай в паника! Пол скоро ще се върне!

— И знаеш какво ще стане, като се върне! — мрачно я изгледа Джо. — Тук сме като плъхове в капан!

— Къде изобщо се намираме? — попита Клеър.

— Под една зала за хазарт — отвърна Лорели. — Шулц има офис тук, но едва сега разбрах за това мазе…

— Тук работи и Хари Дюк, нали? — погледна я с интерес Клеър.

Лорели не отговори. Вместо нея избухна Джо:

— Въпроси, въпроси! — изръмжа той, притискайки наранената си китка. — Няма ли най-сетне да престанеш?

— Какво знаеш за Хари Дюк? — попита Лорели, без да му обръща внимание.

— Приятел ми е — малко притеснено отвърна Клеър.

Как ли са се запознали, запита се Лорели, сви рамене и каза:

— Той няма да ти помогне. Никой не би се сетил да надникне в тази дупка.

— Престанете да дрънкате и използвайте главите си! — викна Джо. — Пак ви казвам — трябва да се измъкнем оттук!

Клеър се изправи на крака и отново се зае да обикаля стените на мазето. Край тях бяха наредени огромни бъчви, а подът беше покрит със стара слама, върху която се търкаляха празни кашони. Единственото нещо, което все пак наподобяваше мебел, беше някакъв очукан бюфет.