Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Натисна ключа на осветлението и огледа малката спалня. Беше чиста и подредена, вратата към стаята на Лорели беше леко открехната. Стори му се, че всеки момент оттам ще долети закачливият й глас: „Ти ли си, маестро?“

Повлече се натам, напипа електрическия ключ на стената и го превъртя. Леглото беше разхвърляно, копринената нощница на Лорели беше хвърлена върху един от столовете. Тоалетната масичка и огледалото срещу нея бяха тук-там поръсени с фина пудра, в цялата стая се долавяше ароматът на тялото й. Изправен на прага, той тъжно поклати глава. Лорели положително ще му липсва, Джо също, макар и по по-различен начин. Момчето вършеше доста работа… Но няма смисъл да се тревожи за него, особено ако успее да сложи ръка на купищата мангизи, които го чакат в къщата на Кейси. Тогава спокойно ще може да се оттегли, да има свой нов дом, да се отдаде на любимите си цветя за радост на умореното си сърце. Но първо трябва да пипне мангизите.

Пристъпи към тоалетната масичка на Лорели и издърпа чекмеджето. Вътре се търкаляха малкото бижута, които й беше подарявал по различни поводи. Общата им стойност едва ли надхвърляше неколкостотин долара, но той не обичаше да оставя след себе си скъпи вещи.

Натика бижутата в джоба на панталона си и се насочи към гардероба. Палтото от кожа на персийско агне ще трябва да остави — беше твърде обемисто. Това го ядоса. Прерови забързано дрехите и откри една малка брошка с брилянти, забравена върху някаква официална рокля. Откачи я, после я пусна в джоба си при другите бижута. Свърши с гардероба и започна да издърпва чекмеджетата на скрина под прозореца.

В едно от тях откри тънка пачка пари. Не бяха много и той не си направи труда да ги брои. Просто ги пъхна в джоба си и продължи с обиска. В дъното намери снопче писма, пристегнати със зелена лентичка. Хвърли им един изпълнен с подозрение поглед, развърза лентичката и забързано прегледа едно-две от тях. От устата му с форма на човка се изтръгна гневно сумтене, писмата влетяха обратно в чекмеджето.

Винаги беше подозирал, че Лорели го мами, но сега вече беше сигурен. Огледа още веднъж стаята, очите му бавно се наляха с кръв. Изведнъж му се прииска всичко това да бъде разкъсано и унищожено, да престане да му напомня за малката измамница. Овладя се с цената на огромни усилия. Няма смисъл да си губи времето, чакаше го много работа.

Излезе от стаята, изправи се на площадката и напрегнато се ослуша. После бавно пое нагоре, към последния етаж.

Стаята на Джо беше подредена, чекмеджетата на скрина и гардероба бяха заключени. Шулц извади от джоба си малко, но добре оборудвано ножче и с негова помощ започна да отваря ключалките. Не откри нищо особено. Голяма кутия с патрони 38-ми калибър му подсказа да търси револвера на Джо, но не успя да го намери. Това го накара да почервенее от гняв. Какъв глупак се оказа! Защо не претърси Джо, преди да го натика в онази дупка? Едва ли някой можеше да чуе виковете ям за помощ, но изстрелите бяха нещо съвсем друго… Изправен в средата на стаята, Шулц се замисли. Ръката му несъзнателно подръпваше дебелата долна устна, лицето му се смръщи. Май ще трябва да отскочи до офиса след посещението си при Кейси… Не, това е прекалено опасно, поклати глава той. По-добре да мине оттам, преди да потегли за Феървю.

Всеки патрулиращ полицай може да чуе изстрелите и това ще означава да открият Клеър. За Лорели и Джо изобщо не му пукаше, но младата журналистка е съвсем конкретна заплака, помисли си той.

Изведнъж нещо пропука на покрива, точно над главата му. Той замръзна на място, ръката му машинално се плъзна под ревера на палтото.

Звукът се повтори. Меко, едва доловимо почукване. Сякаш слепец опипваше керемидите с върха на бастуна си.

Шулц безшумно пристъпи към вратата и угаси лампата. Не беше особено разтревожен, но не искаше да рискува. По всяка вероятност почукването се дължи на клоните на близкото дърво, раздвижени от вятъра, помисли си той. Все пак трябва да проверя, искам да съм абсолютно сигурен…

Прекоси на пръсти тъмното помещение и внимателно повдигна края на пердето. Пред очите му се появи стръмно наклоненият покрив.

Имаше пълнолуние, ярките лъчи на небесното светило осветяваха ясно както покрива, така и улицата долу. Дърветата хвърляха черни сенки. Звукът отново прозвуча, този път съвсем отчетливо. Беше съвсем близо и космите на врата му настръхнаха. По керемидите се плъзна черна сянка и на устата му изплува усмивка на облекчение. Беше котка.